Хари Харисън
Плацдарм
Планетата, от която никой не се завръща
Едно
Самотният мъж
Малкият кораб се вряза във външния слой на тънката атмосфера и веднага засвети като падащ метеорит. Само след няколко секунди тлеенето се разпростря и цветът му се промени от червен на бял, заедно с нарастването на силата на триене. Въпреки невероятната си устойчивост, сплавта на корпуса не беше проектирана да издържа на такива чудовищни температури. От конусовидния нос се появиха пламъци, а изпепеления метал се разкъса. И точно в момента, когато изглеждаше, че корабът ще бъде погълнат от пламъците и унищожен, още по-ярките огнени струи на ракетните двигатели пронизаха горящия газ. Ако корабът се бе изплъзнал от контрол, унищожението му беше сигурно. Но пилотът си знаеше добре работата и беше изчакал до последния момент, преди да включи двигателите, за да забави покачването на температурата.
Спусна се през плътните облаци, право към голяма покрита с трева равнина, която се приближаваше с нарастваща скорост. Когато стана ясно, че ударът е неизбежен, ракетните двигатели отново се включиха, забавяйки кораба. Въпреки ревящите двигатели той продължи да пада бързо и се удари в повърхността с оглушителен трясък, натоварвайки амортизаторите си до краен предел.
Когато облаците пара и прах се вдигнаха, на носа на кораба се отвори малък люк, от който се подаде оптически датчик. Той започна бавно да се върти, сканирайки огромното море от трева, далечните дървета и пустия на пръв поглед пейзаж. В далечината се раздвижи стадо животни, които панически побягнаха и скачайки се скриха от полезрението. Датчикът продължи движението си, за да спре накрая върху близките руини на бойни машини — огромно гробище върху покритата с кратери равнина.
Това беше тъжна картина. Стотици, може би дори хиляди смачкани гигантски бойни машини лежаха разхвърляни по полето. Всички те бяха промушени, смачкани и разкъсани от невъобразими сили. Това беше паметник на унищожението, който се простираше почти до хоризонта. Оптическият датчик огледа внимателно ръждясалите гиганти и се прибра в кораба, а люкът се затвори. Изминаха дълги минути преди тишината да бъде нарушена от стърженето на метал в метал. Този път се отвори люкът на въздушния шлюз.
Още повече време измина преди мъжът бавно да се подаде от отвора. Движенията му бяха внимателни, а дулото на йонната пушка в ръката му търсеше пред него като гладно животно. Беше облечен в тежък брониран костюм със запечатан шлем, който използваше телевизионна камера за наблюдение. Бавно, без да отслабва вниманието си от пейзажа наоколо и без да маха пръста си от спусъка, мъжът снижи свободната си ръка и докосна радиото на китката.
— Продължавам рапорта вече вън от кораба. Ще повървя бавно, докато си поема дъх. Костите ме болят. Направих снижаване в свободно падане и го задържах така възможно най-дълго. Кацането беше бързо, но при удара поех най-малко 15 g. Все още няма признаци да съм бил забелязан по пътя надолу. Ще продължа да говоря, докато оглеждам наоколо. Радиосигналът ми е насочен към космическия модул, който се намира в орбита около планетата. Така че каквото и да се случи с мен, ще остане запис. Нямам намерение да върша работата си така некадърно, както Марсил.
Не съжаляваше, че го е казал и така е запечатал отношението си към един покойник в записа. Ако Марсил беше взел някакви мерки за сигурност, може би щеше да е все още жив. Но, предпазлив или не, глупакът поне трябваше да намери начин да остави съобщение. А нямаше нищо. Абсолютно нищо, което да разкаже какво се е случило, нито дума, която би могла да помогне сега. Хартиг изсумтя при тази мисъл. Кацането на нова планета представляваше опасност, независимо колко спокойна изглеждаше тя. И тази, Селм–2, със сигурност не беше по-различна. А и не изглеждаше никак спокойна. Първата мисия на Марсил. И последната. Беше изпратил рапорт от орбита и бе записал предполагаемото място за кацане на повърхността. И нищо повече. Глупак. Никой не чу гласа му отново. Тогава взеха решение да изпратят специалист. Това беше седемнадесетият планетарен контакт за Хартиг. И той имаше намерение да използва целия си опит, за да не бъде последният и за него.
— Разбирам защо Марсил е избрал това място. Няма нищо освен покрита с трева равнина, простираща се във всички посоки. Но точно тук, близо до мястото на кацане, е имало битка и то не много отдавна. Останките от боевете са точно пред мен. Има всякакви бойни машини. Сигурно някога са били доста внушителни, но сега всички са разрушени и ръждясали. Ще ги огледам отблизо.