Докато се навеждаше, за да си вземе ножа, той бавно се завъртя. Прикрепи ножницата към колана си опипом и непохватно, тъй като цялото му внимание беше насочено към осветения от зората пейзаж.
Отвсякъде бе заобиколен с трева. Висока трева, която започваше да шепне и да се поклаща от сутрешния вятър. Наблизо имаше каменист хълм и малка горичка, простираща се на запад. Зад хълма се виждаха възвишения, водещи към гористите планини на хоризонта. Техните върхове вече се къпеха в огъня на изгряващото слънце.
Внезапно движение привлече вниманието му. Някъде там, по посока на езерото. Брайън започна бавно да се навежда, докато само очите му останаха над тревата. Видя стадо от някакви същества, които пасейки се приближаваха към него. Той остана неподвижен като скала, само ръцете му бавно потънаха в тревата, за да вземат раницата и да я прикачат към ремъка, преметнат през рамото му.
Дрезгави и пискливи крясъци изпълниха въздуха пред него. Присви очи и видя ято птици, които закръжиха и кацнаха наблизо. Не, това не бяха птици, по-скоро някакви летящи влечуги. Вместо пера имаха кожена ципа, опъната между тънките кости на крилете им. Кожата им хвърляше зелени и оранжеви отблясъци от слънчевата светлина; главите им бяха разполовени от големи челюсти, а устите изглеждаха пълни с остри като игли зъби. Все още кряскайки, те се спуснаха надолу и потънаха в морето от трева.
Тревопасните вече бяха наблизо и Брайън можеше да ги види ясно. Те също бяха влечуги. Кожата им бе сивокафява — идеално прикритие в сухата трева. Прибягваха предпазливо с дългите си крака и често надигаха глава, за да подушат въздуха. Би трябвало и хищниците да са наблизо. Подозираше, че те също са влечуги.
Стадото като че ли усети нещо. Животните бяха спрели да пасат и сега стояха, замръзнали с широко отворени ноздри. Може би се приближаваше някакво животно. Въпреки, че бяха усетили миризмата му, то все още беше извън погледа им, скрито от високата трева. Пред очите му вероятно щеше да се разиграе битка на живот и смърт. Когато забеляза, че животните гледат в неговата посока, Брайън с внезапен шок осъзна, че може и да не бъде само наблюдател. Дали го бяха видели? Той се сниши още повече, за да избегне погледа им и усети слабия полъх на емоциите им. Страх. Страх, който изместваше всички други усещания. Дарбата на емпат обикновено му позволяваше да усеща само човешките чувства, но силните животински емоции също ставаха доловими. Сега вече добре усещаше страха на тези животни. Но имаше и още нещо, нещо по-силно…
Брайън скочи на крака и изваждайки ножа си, се обърна назад, точно навреме, за да види тъмната фигура, която се бе устремила към него. Висок писък разцепи въздуха. Той се хвърли настрани и нещо блъсна рамото му, завъртайки го във въздуха. Ръката му така изтръпна от удара, че почти изпусна ножа. Прехвърли го в лявата си ръка и видя създанието, което отново се надигна над него с разтворена паст, пълна с редици проблясващи зъби.
То вече падаше върху него с цялата си тежест, когато успя да мушне ножа в гърлото му. Със задавен писък то се стовари отгоре му, притискайки го към земята. Създанието се сгърчи конвулсивно и остана неподвижно. Топла течност окъпа рамото на Брайън, който не беше сигурен дали това е кръвта на звяра, или неговата собствена. Подпря тялото на животното с крака и се освободи от него, отчаяно оглеждайки се за някое друго подобно създание.
Явно е било само това. Той стана, задъхан от усилието; единственото движение, което забеляза, беше бързо отдалечаващото се стадо на тревопасните. Брайън погледна надолу и видя, че ръцете му са омазани със зелена кръв — поне със сигурност не беше неговата!
На земята до него лежеше неподвижно изпружен мъртвият звяр. Дългата около един ярд изпълнена със зъби паст зееше, а очите му го гледаха с невиждащ поглед. Мъртвият хищник имаше къси, завършващи с остри нокти предни лапи и големи мускулести задни крака, които му осигуряваха голяма скорост при нападение. Сбръчканата му кожа имаше грозен мораво-кафяв цвят. Цветът на сенките — както си помисли Брайън. Машина за убиване. Нищо чудно, че другите животни бяха толкова предпазливи.
Изведнъж се почувства много уморен. Тежко седна върху хълбока на поваления звяр и остърга в кожата му съсирената кръв от пръстите си. Отпи дълга глътка вода от дървената манерка и, дишайки тежко, зачака силите му да се възвърнат. Началото на експедицията не беше много благоприятно. Току-що едва не бе убит от първото създание, с което се бе срещнал. Почти — но не съвсем. Ножът му бе остър и добре балансиран, а рефлексите — бързи както винаги. Вече не можеше да бъде изненадан така лесно.