Най-малкото вече беше на повърхността на планетата и в относителна безопасност — засега. Беше време за следващата му стъпка. Досега го тревожеше само мисълта за оцеляването. И на първо място — да избегне ракетите във въздуха и бойните машини на повърхността. Бе се справил с това. Справи се и с атаката на хищника. Първата част от мисията бе завършена. Следващото нещо, което трябваше да направи преди да продължи, беше да съобщи за успешното си пристигане.
Мястото, на което се намираше беше като всяко друго сред полето. Достатъчно далеч от дърветата и ясно видимо от космоса. Тревата беше поотъпкана от животните, но нямаше достатъчно място за разполагане на съобщението. Все пак наблизо се намираше каменистото възвишение, което не беше покрито от високата трева. Той се изкатери на върха му и извади от торбата си купчина правоъгълни цветни парчета плат. Не можа да се въздържи и погледна към празното синьо небе — въпреки увереността, че няма да види нищо там. Някъде горе, невидим за очите му, се намираше малкият кораб, откъдето Лиа можеше да го види с помощта на електронното увеличение. Усмихна се на себе си, когато размаха широко ръце — това беше победоносен жест, от който се почувства по-добре. След това се зае да подреди правоъгълните парчета, за да даде първия сигнал.
Първо — „X“, за да привлече вниманието на компютъра в случай, че не беше под наблюдение. След това — остатъка от съобщението. Кодът, който бе измислил и запаметил не беше сложен. „I“ — за това, че е кацнал успешно. Ако Лиа е наблюдавала срещата с атакуващото влечуго, беше много вероятно да има известни съмнения относно това. Застана за известно време настрани, за да бъде съобщението записано, а след това добави още един правоъгълник, който превърна „I“-то в „T“, което означаваше, че операцията протича според плана и, че ще сигнализира отново колкото е възможно по-скоро. Наложи му се да затисне плата с камъни, тъй като сутрешния вятър се усили заедно с издигането на слънцето високо в небето и нагряването на повърхността.
От върха на възвишението околността бе ясно видима. Тревопасните влечуги се бяха успокоили и сега пасяха близо до брега на езерото. Преходът, който трябваше да направи, за да стигне до най-близкото бойно поле, беше сравнително лесен — просто да върви на запад по брега на езерото, докато стигне до мястото. Една проста разходка, която щеше да му позволи да изследва природата и животните по пътя си. Беше време да тръгва. Той сгъна ярките правоъгълници и ги прибра. След това, с огрян от слънцето гръб, потегли на запад.
По пладне спря за почивка и храна. Дехидрираните хранителни дажби щяха да му осигурят достатъчно енергия за няколко дни, но вкусът им беше като на сух картон. Преглътна ги с малко вода и разклати манерката, за да разбере колко е останало вътре. Достатъчно до края на деня, но вечерта щеше да има нужда от допълване. За това щеше да се погрижи по-късно, преди мръкване. После щеше да се отдалечи от езерото и да потърси подслон за през нощта сред камъните или по дърветата. Единственият хищник, който бе срещнал, му бе вдъхнал респект към животните на тази планета. Прибра манерката и опаковката от храната си и се изправи, протягайки се.
В началото звукът беше толкова слаб и далечен, че го взе за жужене на насекомо, което обаче ставаше все по-силно и по-силно. Веднага щом го разпозна, се хвърли към прикритието на високата трева. Шум от реактивни двигатели. От време на време затихваше, а след това пак се засилваше, като че ли имаше някаква повреда. Изникна сякаш от слънцето — дълга бяла диря и черната точка на самолета пред нея. Правеше завои и виражи, сякаш пилотът се опитва да избегне нещо. Курсът внезапно се промени, този път в неговата посока, преминавайки с рев почти над главата му.
След това се изгуби сред кълбо от пламъци, което веднага се превърна в голям бял облак. Нещо черно се устреми към земята и падна на около миля от Брайън, който видя облака прах в момента, в който до ушите му стигна тътена на експлозията.
Изправи се и се вгледа по посока на стелещия се прах. Не беше никак далеч. Дали беше някаква случайност, или появата на самолета имаше нещо общо с него? Невъзможно — такава мисъл би била проява на параноя. Фактът, че инцидентът се бе случил толкова близо до него, беше съвпадение. Но ако беше просто съвпадение, защо усещаше ледената тръпка на страха, докато приближаваше развалините? Инстинктът му за самосъхранение искаше да го задържи далеч от тях. Но заради успеха на тази мисия той трябваше да изследва мястото. Възможно бе да намери тялото на пилота или някакво друго доказателство. Наистина нямаше избор. Прашният облак се бе разнесъл и околността отново доби предишния си вид. Брайън добре помнеше посоката. Без да разсъждава повече, се запъти нататък.