Нямаше дори следа от подозрение, когато Брайън, показвайки му съдържанието на торбата си, нехайно взе ножа си и го прибра в ножницата. Ловецът дори не бе забелязал движението му. Беше твърде очарован от вещите му, за да взима дори минимални предпазни мерки.
Не след дълго Брайън се увери, че културата на този човек е толкова примитивна, колкото и безусловното му приемане на техните нови взаимоотношения. Предметите, които той притежаваше, бяха от каменния век. Върхът на копието му представляваше остър къс от излъскан вулканичен камък, грубо завързан за края на пръта. Ножът на ловеца също беше от камък. Гущеровите кожи, които носеше като дрехи, бяха необработени — това си личеше по миризмата им, а единственото украшение, или нефункционален предмет, който притежаваше, беше череп на влечуго. Тази отблъскваща украса, все още покрита с парчета разлагаща се кожа, бе носена като шлем.
Когато усети, че първоначалното любопитство на мъжа в задоволено, Брайън се опита да общува с него. Почти напълно неуспешно. След като безброй пъти бе посочвал себе си и повтарял името си, а след това — сочил ловеца, издавайки въпросителни звуци, Брайън откри, че мъжът се казва Вжър. Или Вжър — един единствен експлозивен звук без никакви гласни. Той произнасяше „Брайън“ повече като „Бран“, или „Бррн“, също без гласни. И това беше върха на общуването им. Вжър скоро изгуби интерес към думите и отказа да учи нови от тези на Брайън, или да му каже някоя от своите. Кръга на вниманието му беше много ограничен. Когато ожадня, изпразни манерката, като изля повече, отколкото успя да изпие. По-късно, когато огладня, си отряза къс сурово месо от единия бут и, без да обръща внимание на накацалите го мухи, го сдъвка и глътна с шумно задоволство. Брайън реши, че всичко свързано с този човек е много трудно за разбиране.
Вжър беше примитивен и нищо повече. Благодарение на емпатичните си способности, Брайън можеше да бъде сигурен, че той не се преструва. Беше си точно такъв, какъвто изглеждаше — невъобразим и прост примитивен човек от каменния век. И в същото време на тази планета доминираха две воюващи сили, които явно водеха непрекъсната битка, използвайки най-съвършени оръжия. Къде беше мястото на Вжър сред всичко това? Дали не беше някакъв аутсайдер? Бежанец от боевете? Това не можеше да се разбере, освен ако не установи някакъв канал за общуване. Той сам ли беше, или част от някаква общност? И каква трябваше да бъде следващата стъпка?
Решението за нея дойде от Вжър. След като бе привършил кървавото парче месо, той бе клекнал и скоро бе дълбоко заспал, като действията му приличаха повече на животински, отколкото на човешки. Събуди се също така внезапно, втренчен в небето и мърморещ нещо неразбираемо. Изглежда беше взел някакво решение, защото използва недодялания си нож, за да отсече дълъг жилав клон от едно дърво. Набучи двата бута на него и с пъшкане ги вдигна на рамото си. С ножа в едната ръка и копието в другата, той тръгна по пътеката. После изведнъж се обърна, сякаш си бе спомнил нещо.
— Бррн — каза и тихо се засмя. — Бррн, Бррн! — После се обърна и продължи по пътя си.
— Чакай — извика Брайън след него. — Искам да дойда с теб.
Той тръгна след мъже и се закова на място, залян от внезапния му страх. Вжър трепереше така, че копието се тресеше в ръката му. Той пак тръгна, но когато Брайън понечи да го последва, отново спря, излъчвайки нещастие. Големи сълзи се появиха в очите му.
— Е, досещам се, че не искаш да идвам с теб — каза Брайън с тон, който се надяваше да звучи успокоително. — Но ще се срещнем отново. Ти ще бъдеш някъде сред тези хълмое и не е трудно да бъдеш намерен.
Страхът на Вжър заглъхна, когато Брайън не тръгна след него за втори път. Той бавно се отдалечи между дърветата, а после му обърна гръб и потегли с най-голямата скорост на която беше способен, превит под тежестта на месото. Когато ловецът се скри от погледа му, Брайън се запъти в обратна посока, към равнината. Направи бързо отклонение, за да напълни манерката си, а след това се затича обратно по утъпканата от стадото пътека, по която бе дошъл предишния ден. Сега вече имаше ясно набелязана цел. Посещението на бойното поле можеше да почака — и колкото повече се забавеше срещата със смъртоносния враг, толкова по-добре. Щеше да има предостатъчно време за нея, след като установеше контакт с Вжър. Бе възможно, макар и малко вероятно, Вжър да му разкрие достатъчно за войната, та да стане излишно опасното пътуване.