Кратерът се открояваше ясно в равнината и Брайън се запъти нататък. На около стотина ярда от него той спря и утъпка тревата. Само след няколко минути мястото беше достатъчно равно, за да може да постави парчетата тънък плат. Затисна ги с няколко буци пръст, изхвърлена от кратера. Първо оформи голямото „X“ и бавно преброи до сто. Това време би трябвало да е достатъчно за компютъра на катера, който се намираше в орбита, да забележи знака и да настрои оптиката.
След това Брайън подреди голямо „V“, а после още едно „X“, последвано от две „I“-та. След това седна, отпи вода от манерката и зачака.
Посланието му беше пределно ясно. Приземяване. Тук. Веднага. В момента компютърът сигурно вече изчисляваше траекторията за кацане. Предвид височината му, щеше да бъде тук след около час, най-много два. Брайън изчака няколко минути, после стана, събра всички парчета плат, с изключение на последното „X“ и ги прибра. След като свърши и с тази задача, той се отдалечи на около четвърт миля, седна и зачака. Знаеше, че компютрите са изключително стриктни и катерът ще се приземи точно върху указаното място. А той нямаше намерение да се окаже там.
Но колкото повече седеше и мислеше за положението, толкова по-угрижен ставаше. Тази мисия започваше отново да става изключително опасна. Наистина щеше да се налага катерът да каца от време навреме, това не можеше да се избегне. И тук като че ли беше възможно най-безопасното и отдалечено от бойните полета място. А сега и подсигурено срещу детекторите на метал, които биха били объркани от крилото на сваления самолет. Ако бойните компютри държаха на отчет подобни места, то това би трябвало да е отбелязано като безопасно. Но всичко това бяха предположения. Трябваше да разчитат и на добрия си късмет.
Нуждаеше се от съвсем малко екипировка. Ако беше достатъчно бърз, щеше да успее да се качи на борда, да намери и вземе всичко необходимо и да се отдалечи за около две минути. Надяваше се, че ще му бъдат достатъчни. След като катерът заедно с Лиа отново излетеше, Брайън щеше да скрие екипировката под крилото и бързо да се оттегли. Ако до сутринта нищо не обезпокоеше металните предмети, той щеше да ги вземе и да потърси Вжър.
Слънцето вече се бе спуснало към хоризонта и меко грееше през тънка облачна пелена, когато Брайън чу грохота на двигателите. Погледна нагоре и видя малка снижаваща се светла точка. Беше много по-ярка от залязващото слънце и бърно се превърна в огнен стълб, който нежно спусна катера на повърхността. Приземи се точно върху голямото „X“, което бе превърнато на пепел и още преди да спрат двигателите, Брайън вече тичаше по овъглената трева. Въздушният шлюз се отвори и от него се спусна сгъваема стълба.
Брайън сграбчи перилата и се запридърпва нагоре, без да губи време да търси стъпалата с краката си. Ръцете му работеха равномерно и безотказно като бутала, които го издигаха към отворения шлюз. Лиа все още не бе извърнала поглед от командния пулт, когато той се появи зад нея, сграбчи я в прегръдките си и преди да я пусне, я целуна.
— Радвам се да те видя! — каза той и се наведе към багажния отсек. — Беше ми интересно, но и самотно… трябва ми ЕЕП… А, ето го! Довиждане. Вдигни кораба веднага, щом прецениш, че съм достатъчно далеч.
Брайън се упъти към шлюза, но се закова на място. Лиа седеше между него и изхода. И трепереше от гняв.
— Достатъчно, ослепителни любовнико. Време е да си поговорим…
— Няма време. Трябва да се отдръпнеш и да вдигнеш кораба… всеки момент може да ни атакуват.
— Млък! Иди вземи дистанционното. Ще те чакам долу.
Преди да е измислил подходящ аргумент, Лиа вече бе тръгнала надолу по стълбата с голяма торба в ръка. Дали да й заповяда да се върне, а ако откаже, да я вкара насила обратно в катера и да я убеди, че действията й са твърде опасни? Всички тези мисли профучаха през ума му, но бързо бяха засенчени от съзнанието, че нито една от тях няма да свърши работа. Сигурно на Земята наистина са селекционирали ината — всеки път, щом Лиа си наумеше нещо, нямаше сила, която да промени хода на нещата. И така, той се подчини на неизбежното, като дори си призна, че заедно с нея ще се чувства много по-добре, отколкото сам…
Но вече бяха изгубили достатъчно време! Брайън се хвърли към пулта за управление и издърпа от мястото му дистанционния модул, който автоматично се включи. Закрепи го на колана си, прелетя през въздушния шлюз и се спусна по стълбата. Скочи на земята и пръстите му заиграха по бутоните на дистанционното. Чу как люкът се затръшва зад гърба му, а стълбата започна да се сгъва. Затича се.