Лиа не го бе чакала и тъй като добре познаваше способностите му, тичаше с всичка сила. Въпреки това, той бързо я настигна и я грабна без да забавя ход. Когато чу рева на двигателите, се хвърли върху нея, защитавайки я с тялото си. Земята потрепери и върху тях се стовари горещ облак прах. След като корабът отлетя, Лиа се изправи и се закашля, като търкаше очи.
— Безумен дивак! Видя ли как за малко щеше да ни опечеш с това екстремно излитане!
— Е, не съвсем — усмихна се той и се претърколи по гръб. Сложи ръце под главата си и се загледа в отдалечаващия се огнен стълб. Бяха на сигурно място, поне за момента. — Знаех, че мога да бъда бъда извън обсега на двигателите с поне три секунди резерва. И седем секунди за люка… Усещах го!
— Прекрасно! — Лиа с всичка сила го ритна по бедрото. Кракът й отскочи от здравите мускули, но собственият й протест като че ли я поуспокои. Брайън учудено изсумтя, а после скочи на крака. Лиа сладко му се усмихна. — Е, най после се озовахме сами на тази странна планета. И какво ще правим сега?
Брайън понечи да й възрази, но избухна в смях. Тази жена винаги успяваше да го развесели. Той махна двата уреда от колана си.
— Имаш ли нещо метално по себе си? Или нещо в тази торба, което да е от метал?
— Не и не. Подготвих се за тази малка експедиция много внимателно.
— Отлично. Зад онзи гъсталак има малка падина. Иди там и ме изчакай, докато се освободя от тези неща.
Той изтича до кратера, скочи вътре и весело подсвирквайки през зъби, скри двата уреда под металното крило. Готово. Май наистина щеше да им се размине.
Лиа се бе прикрила добре и когато той се промъкна до нея, го попита:
— Не е ли вече време да ми съобщиш какво става?
— Не трябваше да правиш това. Трябваше да си останеш на сигурно място в катера.
— Защо? Той може и сам да си лети, както ти сам доказа току-що. А и две глави са по-умни от една, особено сега, когато си открил туземци. Иначе не би се забързал толкова за Евристичен Езиков Процесор, нали? Във всеки случай, стореното си е сторено. Аз съм тук, а катерът е в орбита. Така, че, какво ще правим по-нататък?
Беше права. Станалото — станало. Брайън винаги се бе опитвал да приема нещата такива, каквото са. Той посочи към гористите хълмове на края на равнината.
— Ще стоим в прикритието, докато се уверим, че никой не ни е забелязал. След това ще отидем до онези хълмове и ще потърсим глупавия и мръсен дивак, когото срещнах. Ако имаме късмет, може да срещнем и някои от приятелите му. И ако това стане, ще се опитаме да поговорим с тях посредством Процесора и да им зададем някои от въпросите, които ни измъчват.
Осем
Смъртоносна изненада
Тишината на вечерта бе нарушавана само от жуженето на насекомите и далечните крясъци на летящите влечуги. Когато се увери, че никой не ги е наблюдавал и кацането ще остане безнаказано, Брайън усети как възелът на напрежението се разхлабва. Но на мястото на изчезналото напрежение веднага се появи силно усещане за глад. Бе минало много време, откак бе ял за последен път. Изрови една от дехидрираните дажби от торбата си и с отвращение разкъса фолиото, в което бе увита.
— Не е като пържола, а? — рече Лиа, когато видя изражението му.
— С тази храна можеш да живееш вечно, ако това може да се нарече живот, разбира се. И моля те, дори не ми споменавай за пържоли.
Лиа придърпа раницата си и я отвори.
— Споменах пържола просто, защото ти нося една. — Тя невинно се усмихна на слисаното му изражение. — Прочетох рецептата в една древна готварска книга. Препоръчваха я за подсилване през зимния сезон, каквото и да означава това. — Тя заизважда съдържанието на раницата си. — Разрязваш един цял хляб през средата, слагаш вътре една голяма, гореща и сочна пържола, сипваш отгоре й по малко от всички сосове и подправки за месо, с които разполагаш и затваряш хляба, като леко го притискаш, за да поеме подправките и…
Тя му подаде сандвича, а Брайън изръмжа, докато го поемаше. Отхапа крайчеца му и задъвка с блажено изражение.
— Лиа, ти си същинско чудо! — възкликна той с пълна уста.
— Зная. Радвам се, че и ти го осъзна. Разкажи ми сега за този твой смрадлив туземец.