— Вжър! Аз съм тук. Какво искаш?
Усети как стъписването надделя над останалите емоции, а после страхът, причинен от внезапната му поява надделя над омразата. Всички спряха — всички, освен един, чиято омраза бе обзела цялото му същество, по-силна дори и от ужаса. Този мъж продължи да върви напред, като правеше нещо.
Едно копие изникна от мрака и се заби пред краката на Брайън. Започваше да става опасно. Усещаше как и останалите се възстановяват от първоначалния шок и омразата им се завръща. Отново запристъпваха към него.
Брайън отстъпи пред решителното им настъпление и се насочи към езерото, далеч от мястото, където се намираше Лиа. Поне тя щеше да е в безопасност. За себе си не се безпокоеше — знаеше, че ще се справи, дори ако хората го нападнеха. Особено, ако всички бяха като Вжър. Най-малкото можеше да им избяга, ако не успееше да ги победи. Но защо ли правеха всичко това? Отново изкрещя, за да привлече вниманието им.
В този момент чу писъка на Лиа и едновременно с него долови безмълвния взрив на ужаса й.
Брайън се втурна към нея. На пътя му се изпречиха двама мъже, но той ги удари и двамата — забърса ги сякаш бяха насекоми, без ни най малко да забавя скоростта си. Лиа отново извика и той видя хората, които я държаха и вдигнатите им копия. Дори не помисли за ножа си, когато връхлетя върху им — юмруците му бяха не по-малко опасни оръжия.
В разредения от звездната светлина мрак се завърза безпощадна битка. Противниците му бяха толкова близо, че оръжията бяха безполезни и дори опасни за притежателя си. Брайън вдигна един от мъжете и го захвърли в най-голямата група нападатели. Разнесоха се викове на болка. Юмруците му повалиха тримата, които бяха хванали Лиа. Дръпна я зад себе си и протегна ръце, за да се предпази от яростните удари, които останалите се опитваха да му нанесат с дръжките на копията си. Ударите на юмруците му бяха по-опасни и от тези на тояга. Атакуващите се отдръпнаха и един камък го удари странично по главата.
Брайън изрева от болката причинена от още няколко улучили го камъка — тогава осъзна и присъствието на жените, които следваха въоръжените с копия бойци. Техните оръжия представляваха заоблени камъни, с които си служеха дяволски точно. Брайън сграбчи един от мъжете, за да използва тялото му като щит — но твърде късно. Два тежки удара по тила и черепа го повалиха в безсъзнание и той се стовари на земята като отсечено дърво. Последното, което запомни, бяха ужасените викове на Лиа и неспособността си да я достигне в непрогледния мрак.
А след това — объркване. Полусъзнание. Мрак, изпълнен с червена болка. Люшкане напред-назад и болка в китките, ръката, главата. Движение. Отново мрак. Изведнъж видя звездите, които нестабилно се полюшваха пред очите му. С пресипнал глас извика Лиа. Отговори ли му? Не си спомняше. Единствената му награда беше силна болка и пак забвение.
Когато отново дойде в съзнание, мракът се бе отдръпнал, заменен от сивотата на утрото. Осъзна, че чува гласа на Лиа, която го викаше по име и се опита да отвори подпухналите си очи. Ръцете и краката му бяха обездвижени по някакъв начин; премигна няколко пъти, докато погледът му се проясни. Ръцете и краката му бяха здраво завързани с кожени ремъци, през които бе прокаран прът. Дясната му ръка бе окървавена и силно го болеше. Протегна я, за да я види по-добре и гневно изсумтя. Отново чу пресипналия от тревогата шепот на Лиа.
— Жив ли си? Чуваш ли ме? Брайън, моля те… чуваш ли ме? Можеш ли да се движиш?
Опита да се раздвижи, но болката, която последва, го накара да изстене. Целият му череп бе наранен, а едното му око изобщо не можеше да се отвори. Когато другото се проясни достатъчно, той видя Лиа, която лежеше на няколко крачки от него, привързана за друг прът. Опита се да проговори, но от устата му излизаха само хрипове. Накрая успя да прошепне:
— Добре съм… чувствам се чудесно.
— Чудесно! — Зад гнева в гласа й се криеха сълзи. — Изглеждаш ужасно, целия натъртен и окървавен. Ако главата ти не беше толкова твърда, сега със сигурност щеше да си мъртъв… О, Брайън, беше ужасно! Носиха ни на тези прътове, сякаш сме трупове. Носиха ни цяла нощ. Бях сигурна, че са те убили.
Брайън опита да се усмихне, но само се намръщи.
— Съобщенията за моята смърт са силно преувеличени. — Раздвижи ръце и крака, доколкото му позволяваха ремъците. — Малко съм поочукан, но като че ли нямам нищо счупено. Ти как си?