— Всичко в тази мисия е страшно. И смъртоносно. Ще останем тук до сутринта. Искам, когато продължим, машините да са се отдалечили колкото се може повече. Единственото хубаво нещо в цялата работа е, че вече знаем как да намерим пътя.
— Какво искаш да кажеш?
Брайън посочи огромните следи, останали в равнината след минаването на механизираната армия.
— Оставиха следа, която можем да следваме и със затворени очи. Ще минем по нея и ще стигнем там, откъдето са тръгнали.
— Не можем! Може би има още от тях, които се движат в същата посока.
— Ще вървим достатъчно далеч от пътя им. Тези следи се виждат от километри, така че не ни се налага да се придържаме близо до тях. Ще се движим внимателно, както и досега. Но ще ги следваме колкото е необходимо. Няма да спираме, докато не разберем откъде идват тези машини.
През първите няколко дни нямаше проблеми. Но след това прехода започна да става все по-труден. От момента, в който Централното Езеро остана зад гърба им, природата наоколо започна постепенно да се променя. Бяха отминали върволицата от предпланини, гористите хълмове и зелената равнина. Теренът стана планински, с повече чупки, а хълмовете бяха прекъсвани от долини и хребети. Брайън спря на стръмния склон и се вгледа в следите отпечатани долу в равнината. Те все още бяха видими, но по-нататък се губеха зад стените на дълбока клисура.
— Сега какво? — попита Лиа.
— Ще хапнем нещо, докато помислим. Смятам, че е възможно да се изкачим по хълмовете и да продължим отгоре.
Тя погледна към извисяващите се скали и подсмръкна.
— Лесно е да се каже. — Отвори пакет с хранителни дажби и му подаде почти празния контейнер. — И ако забелязваш, храната ни вече свършва. Каквото и да се случи, съвсем скоро ще трябва да тръгнем обратно, освен ако не приземиш катера и попълним провизиите си.
— Нито единия вариант не ми харесва. Стигнахме доста далеч и сме все още по следите им. Трябва да продължим. Не можем да попълним провизиите, защото не бих рискувал да приземим катера в област с толкова бойни машини. Което ни оставя само един изход…
— Не го казвай. По-добре си напълни отворената уста с храна. И ще последваме моя план. Ще се върнем в равнината, ще приземим кораба и ще се върнем в орбита, където ще бъдем в безопасност. Имаме много информация. След това кротко ще почакаме да изпратят десантчиците и…
Брайън красноречиво поклати глава.
— Ние сме десантчиците. И не можем да се оттеглим преди да сме разбрали какво става тук. Така че ни остава един единствен път. В каньона…
— Ти си се побъркал. Това е сигурно самоубийство.
— Не мисля. Виждам го като риск — петдесет на петдесет. Бърз преход — навътре и после обратно, преди да са се появили някакви машини.
— Аха, усещам накъде биеш. Ще бъде индивидуална ударна операция, нали? И това ще бъдеш ти, нахлузил бързоходните ботушки и размахал прозрачната си кама. Докато аз седя тук заедно с цялата метална екипировка и чакам завръщането ти.
— Да, нещо подобно имах наум. Можеш ли да ми покажеш някакъв недостатък в плана ми?
— Само един. Няма ли да ти е по-лесно собственоръчно да си пръснеш черепа и да си спестиш всички неприятности?
Той взе малката й ръка, ясно доловил тревогата и страха, скрити зад заядливите думи.
— Знам какво чувстваш и мислиш и не мога да те обвинявам за това. Но точно в този момент ние нямаме избор. Можем да се върнем и да започнем операцията от самото начало. Или да я завършим сега. Аз мисля, че сме стигнали твърде далеч, че сме преминали през твърде много насилие и пролята кръв, за да се откажем. И имам нужда да видя краят на всичко това.
Нямаше смисъл да се спори. Лиа разбра това и бе обхваната от мрачно примирение. Безмълвно прибраха багажа си и се придвижиха към вътрешността на хълмовете, където намериха подходящо за лагер място. То представляваше естествен заслон, образуван от голяма надвесена скала, а малко по-надолу ромолеше планински поток.
— Тук ще бъдеш в безопасност. — Брайън й подаде един скорострелен пистолет. — Гледай винаги да ти е подръка. Ако видиш нещо, първо стреляй, а после проверявай какво е. Тук нямаме никакви приятели, независимо дали животни, машини, или хора. Когато се връщам, ще ти дам достатъчно предупреждения, така че не се страхувай, че може да ме застреляш.
Нощта за първи път беше студена — бяха вече в планините. Споделиха спалния чувал, за да запазят топлината си. Брайън заспа моментално, благодарение на дългогодишния си тренинг, но Лиа остана будна. Остана така до късно през нощта, загледана през клоните на дърветата към чуждото, обсипано със звезди небе, толкова различно от земното. Беше толкова далеч от дома.