Събуди се от докосване по рамото и установи, че е вече светло. Брайън стоеше до нея и нагласяше ножа в ножницата.
— Сигурен съм, че при последния рапорт записахме всичко важно, което сме научили досега, така че ще можеш да пазиш тишина в ефира. Това е ден първи — аз ще се върна най-късно до вечерта на ден четвърти. Обещавам да се върна независимо какво съм намерил там. Ако не се върна в обещания срок, ти не трябва да ме чакаш. А предполагам какво безумие би било да ме последваш. Независимо дали съм се върнал или не, ти трябва да тръгнеш обратно на ден пети. Да приземиш катера веднага щом стигнеш до равнината — и да се махнеш от тази планета. Бързо. Има други агенти, които ще счупят този орех, ако ние се провалим. Но по-добре не се занимавай с тези бъдещи планове. Ще се видим след четири дни.
Той се обърна кръгом и тръгна. Бързо, преди да е успяла да каже нещо. Явно беше, че така предпочита. Тя проследи с поглед силната му фигура, която с лекота прескочи потока и започна да се смалява в далечината, докато скочи зад една скала и се скри от очите й.
Петнадесет
Изпитанието на каньона
Нямаше логична причина да се колебае пред входа на каньона — но логиката нямаше нищо общо с това. Брайън скочи последните няколко фута от стръмния хълм и застина. Неподвижно. Вслушан в тишината. От двете му страни високите каменни стени формираха естествен коридор, който се врязваше дълбоко в планината. Погледът му стигаше на около четвърт миля навътре, където каньонът с лек завой се скриваше от очите му. Земята пред него някога е била покрита с трева, която обаче отдавна е била смляна и стъпкана. Само няколко стръкчета все още стояха непокътнати до каменната стена. Всичко останало бе намерило края си под веригите на настъпващата армия. Машина след машина бяха предъвквали каменистата почва, докато я бяха превърнали в сложна плетеница от припокриващи се следи. Брайън погледна в краката си и забеляза, че стои в дълбок отпечатък, по-голям от един квадратен ярд. И това представляваше само една брънка от веригата на гигантска машина, която пък беше една измежду хиляди себеподобни. Армия от машини бе минала оттук — и в дадения момент размислите за това можеха да се обърнат срещу него. Имаше намерение да се пребори с тази армия — може би дори с една ръка?
— Да! — изкрещя той и се усмихна иронично. Шансовете не бяха много добри, но бяха единствените, които имаше. И намаляваха с всяка секунда прекарана тук, защото с времето вероятността да се срещне с врага между тесните стени на каньона нарастваше. Той се затича напред в бърз, поглъщащ разстоянието тръс.
Каменните стени на каньона се извисяваха право нагоре; утъпканата земя беше набраздена и изключително неудобна. След почти час бързо тичане той откри, че започва да диша тежко, така че се установи на бърз ход. Продължи така, докато си поеме дъх и пак затича. Миля след миля, каньонът оставаше безличен и еднакъв. Към средата на следобеда стените започнаха да се раздалечават и той попадна в обло разширение сред скалите.
Това беше добра възможност да си почине. Остави отъпканата следа и се изкатери на едно затревено възвишение встрани от нея. Оттук добре се виждаше как пътят прекосява разширението и се изгубва в каньона, който продължаваше от отсрещната страна. Изпи няколко глътки вода, облегна се и затвори очи. След около час сън щеше да продължи. Тъй като на тази височина ставаше доста хладно, може би беше по-разумно да спи през деня, а да върви нощем. Знаеше, че организмът му лесно ще се приспособи към това. У дома, на Хаврк, храната трябваше да бъде събирана през късото лято, за да има достатъчно за дългата сурова зима. Беше изкарвал по четири-пет дни без сън и знаеше, че може да го направи по всяко време. Тревата беше мека, а нишата между скалите беше на завет и огряна от слънцето. Той се намести и моментално заспа.
В определеното време очите му се отвориха и погледнаха към безоблачното небе. Слънцето се бе скрило зад скалите и в сянката ставаше студено. Следата зад него беше все още празна. Намести ножа на хълбока си, отпи малко вода — и продължи напред.
Сега каньонът беше по-широк, но извивките му бяха по-остри и му пречеха да вижда надалеч. На всеки ъгъл забавяше ход и внимателно го заобикаляше — но скоро установи, че така губи твърде много време. Каквото имаше да става — щеше да си стане и той не можеше да го избегне. Налагаше му се да наблегне на скоростта и да се осланя на късмета си.