Клифърд Саймък
Плацдармът
Не съществува нищо, абсолютно нищо, което да е в състояние да спре работата на един разузнавателен космически патрул. Този патрул е специализирана група, създадена с една-единствена цел: да осигури плацдарм върху чуждата планета, да разшири колкото може повече параметрите на плацдарма и да създаде база, където да има собствено жизнено пространство. Както и да запази това жизнено пространство от външни същества, докато дойде време да си замине.
След като разположеха базата, мозъчният тръст на патрула се залавяше за работа. Обръщаха всичко наопаки. Правеха всевъзможни звукозаписи и представяха цялата информация с поредица от символи, които записваха набързо в изследователските си дневници. Фотографираха, описваха, пресяваха и свеждаха всичко до сбита маса от кодирани и представени със символи факти, които да постъпят в галактическия архив.
При наличието на живот — а понякога имаше живот — патрулът го провокираше, за да се получи съответната реакция. Понякога реакцията беше изключително бурна, друг път криеше още по-голяма опасност, защото протичаше измамно спокойно. Но имаше начини, по които да се овладява и бурната, и измамно спокойната реакция, защото легионерите и техните роботи бяха обучени да се справят с критични положения и знаеха почти всички отговори.
До момента, за който ще стане дума, в Галактиката не съществуваше нищо, което да е в състояние да спре работата на един разузнавателен планетен отряд.
Том Декър се беше разположил удобно в празния салон, въртеше в ръка високата стъклена чаша с лед в питието и със задоволство наблюдаваше първите роботи, които излизаха от търбуха на товарния кораб. Те влачеха след себе си конвейерна лента и Декър безцелно гледаше как забиват подпори в земята, за да инсталират върху тях лентата.
Зад гърба му се отвори врата и Декър се обърна.
— Мога ли да вляза, сър? — попита Дъг Джаксън.
— Разбира се — отвърна Декър.
Джаксън влезе, отиде до големия извит прозорец и погледна навън.
— Какви са изгледите, сър? — попита той.
Декър сви рамене.
— Нова задача. За шест седмици. Или за шест месеца. Зависи какво намерим.
Джаксън седна до него.
— Тук май няма да е лесно — рече той. — На световете, където има джунгли, винаги е някак по-зловещо.
Декър изсумтя.
— Задачата си е задача. И толкова. Нова работа за вършене, нов доклад за архива. След това ще изпратят или изследователска шайка, или шепа жално блеещи колонисти.
— Или пък ще приберат доклада в архивата и ще го оставят да събира прах още хиляда години — допълни го Джаксън.
— Може да направят каквото си щат — каза му Декър. — От нас се иска да представим свършена работа. Не ни засяга какво ще вършат после другите.
Седяха тихо и наблюдаваха шестте робота, които пуснаха по лентата първия сандък, откъртиха капака му и извадиха седмия робот, като наредиха старателно частите му в утъпканата, иначе висока до пояса трева. След което със задружни сили и без въобще да се суетят, те сглобиха робот №7, завинтиха мозъчната му кутия в металния череп, вдигнаха лостчето за включване към енергийния източник и затвориха гръдната пластинка.
№7 се олюля за миг. Размаха неуверено ръце, разтърси глава. После, вече ориентиран, чевръсто пристъпи напред и помогна на останалите шест робота да свалят от конвейера сандъка, в който се намираше робот №8.
— Отнема малко повече време — каза Декър, — но затова пък спестява място. Ако не опаковахме част от роботите след приключването на всяка задача, щеше да се наложи да използуваме двойно по-малко на брой. Складирани се запазват по-добре.
Декър замислено отпи от чашата си, а Джаксън запали цигара.
— Някой ден положително ще попаднем на нещо, с което няма да можем да се справим — каза Джаксън.
Декър изпуфтя презрително.
— Може и тука да стане — не отстъпваше Джаксън, сочейки кошмарната джунгла, която се простираше зад издутата повърхност на наблюдателното стъкло.
— Вие сте мечтател — сряза го Декър. — Влюбен сте в неочакваното. И освен това сте новак. Като ви раздрусат още десетина експедиции, друго ще чувствувате.
— А може и да стане — настояваше Джаксън.
Декър кимна едва-едва.
— Не е изключено. Какво да се прави. Досега не се е случвало, но допускам е е възможно. Стане ли обаче, ще си плюем на петите. Не ни влиза в работата да водим битки до последна капка кръв. Щом се сблъскаме с нещо, което е прекалено голямо за нас, ще се махнем. Няма да поемаме никакви рискове. — И той отново отпи от чашата си. — Няма да поемаме дори добре обмислени рискове.
Корабът беше кацнал върху нисък хълм насред малка поляна, скрита от високи треви, изпъстрена тук-таме с екзотични цветя. Под хълма лениво течеше река — широко разляла се шоколаденокафява вода, която се движеше заспало през огромната, обрасла с преплетени лиани гора.