Уолдрън дойде под навеса. Крачеше тихо в настъпилата тишина.
— Радиостанцията мълчи — каза той, — а роботите мрат като мухи. Плацдармът е осеян с телата им като в гробище на роботи.
Декър кимна.
— Най-напред ще откажат малките механизми, най-прецизно изработените — каза той. — Часовници, радиочасти, мозъчни схеми на роботи, включващи устройства. После ще дойде ред на генераторите и няма да имаме нито светлина, нито енергия. После ще се разпаднат машините и оръжията на легионерите ще се превърнат в тояги. После вероятно ще дойде краят и на всички неща с по-големи размери.
— Когато говори с туземеца — рече Уолдрън, — той ни го каза: „Никога няма да си заминете оттук.“
— Но тогава не го разбрахме — припомни му Декър. — Сметнахме, че ни заплашва, а знаехме, че сме прекалено значителни и добре охранявани, за да ни е страх от заплахи. Излиза обаче, че той въобще не ни е заплашвал. Просто ни е осведомявал! — И Декър безпомощно разпери ръце. — И каква е всъщност причината?
— Никой не знае — тихо отвърна Уолдрън. — Поне засега. По-късно може и да си я изясним, но това няма да ни бъде от полза. Може да е някакъв микроб. Или вирус. Нещо, което се храни с желязо, след като желязото е било изложено на топлина или е в сплав с други метали. Не използува желязна руда, защото в противен случай залежите, които открихме, отдавна нямаше да съществуват.
— Ако това е истина — рече Декър, — значи благодарение на нас за пръв път от много време се е нахранило до насита. Сигурно не е яло от хиляда години. От милиони години. На планетата не се произвежда метал. Как тогава е оцеляло? Как е все още живо, без да е имало какво да яде?
— Нямам представа — каза Уолдрън. — Може и да не е организъм, който поглъща метали. Може да е нещо друго. Нещо във въздуха.
— Изследвахме въздуха — напомни му Декър и веднага, щом изрече тези думи, усети колко са глупави. Бяха изследвали атмосферата, но нима бе възможно да открият нещо, на което не се бяха натъквали дотогава? Аршинът, с който мереше човечеството, беше къс, ограничаваше се в рамките на познатите неща, ограничаваше се в рамките на личния опит. Човек се пазеше от очевидното и въображаемото, но не можеше да се предпази от неща, които не бе в състояние нито да опознае, нито да си представи.
Декър стана и видя, че Джаксън все още стои до навеса, а роботът е проснат в краката му.
— Сега получихте отговор на въпроса си — каза Декър на биохимика. — Нали си спомняте какво ме питахте първия ден в салона?
Джаксън кимна.
— Спомням си, сър.
Изведнъж Декър си даде сметка, че в цялата база цари тишина.
Откъм джунглата повя ветрец и брезентът прошумоля.
И тогава за пръв път, откакто бяха кацнали, Декър усети, че вятърът носи чуждата миризма на един чужд свят.