На всички страни, където стигаше погледът, се простираше все джунгла — стаен мрак. който дори иззад извития кварц на наблюдателното стъкло сякаш излъчваше заедно с тежкия си лъх на плесен и чувство на заплаха, обгръщащо обраслия с трева хълм. Нямаше признаци на живот, но човек някак инстинктивно усещаше, че в скритите пътечки и тунели на голямата горска земя се спотайват живи същества.
Заредиха робот №8 с енергия, след което осемте робота се разделиха на две групи и свалиха от лентата не един, а два сандъка. Скоро роботите станаха вече дванадесет и започнаха да работят на три групи.
— Така е — каза Декър. като продължи разговора оттам, където бе спрял, и посочи навън с празната вече чаша. — Няма да поемаме дори обмислени рискове. Първо изпращаме роботите. Те вадят и сглобяват другарите си. После всички се събират, изваждат машинарията и я инсталират. Никой няма да стъпи на земята, докато около кораба не се изгради стоманен пръстен, така че човекът да бъде в безопасност. Джаксън въздъхна.
— Сигурно имате право — каза той. — Нищо не може да се случи. Всичко сме предвидили. Не правим никакви пропуски.
— Че може ли иначе? — попита Декър. Надигна се от креслото, изправи се и се протегна. — Имам да свърша едно-друго — рече той. — Последна проверка, така да се каже.
— Ще поседя още малко тук. Интересно ми е. За пръв път виждам това — извини се Джаксън.
— Ще свикнете — успокои го Декър. — За двайсетина години се свиква.
Декър влезе в кабинета си, вдигна от бюрото си няколко доклада от предварителните проучвания и бавно ги прехвърли, като се спираше, съсредоточаваше се и натрупваше в паметта си най-важните факти за света отвън. Работеше упорито, плюнчеше с език големия си квадратен палец, прелистваше страниците на докладите, наредени на купчина до него, и прехвърляше вече прегледаните на не толкова подредена купчина вдясно, като ги захлупваше.
Атмосферно налягане малко по-голямо от земното. Високо съдържание на кислород. Гравитация малко по-голяма от земната. Температура — висока. Както е характерно за световете с джунгли. Сега навън имаше лек ветрец — поне така му се струваше. Може би често щеше да излиза ветрец. Нямаше да е лошо. Завъртане около оста — трийсет и шест часов ден. Радиация — никаква от местен произход, но лъчите на слънцето правеха някои бели. Помисли си: да се следи. Бактериално и вирусно равнище — както обикновено. Гъмжило. Очевидно обаче не твърде опасно. Особено след като всички до един бяха инжектирани, имунизирани и натъпкани с хормони до ушите. „Човек обаче никога не е застрахован — помисли си Декър. — Никога не може да е напълно застрахован.“ Беше казал на Джаксън, че няма да поемат дори добре обмислени рискове. Но ето че това беше един предвиден риск и нямаше какво да се прави. Ако някоя гадинка си наумеше да те избере, а организмът ти не притежаваше защитата да се пребори с нея, човек започваше да си живее с гадинката вътре в него и да се справя с положението, доколкото може. Данни за живот — множество излъчвания. Може би из растителността или дори в почвата беше плъпнала всякаква гадост. Най-вероятно злонамерени животни. Но беше въпрос на навик човек да се справя с тях, без да се излага на опасност. Всичко се преглеждаше, дори когато бе известно, че няма живот — просто за да бъдат напълно уверени в това.
На вратата се почука и Декър извика на човека да влезе.
Беше капитан Кар, командирът на отряда легионери.
Кар поривисто отдаде чест. Декър не стана от мястото си. Нарочно му отговори небрежно. „Няма смисъл — каза си той — да позволявам на тоя приятел да си създава някакво чувство за равенство, защото всъщност такова равенство не съществува. Един капитан на легион просто не е равен по ранг с коменданта на галактическия разузнавателен отряд.“
— Разрешете да доложа, сър — каза Кар. — Готови сме за излизане навън.
— Добре, капитане, добре — каза Декър и си помисли: „Какво му е на този глупак? Легионът винаги е готов, винаги ще бъде готов, такава е традицията. Защо тогава да изпълнява този празен и формален ритуал? Сигурно причината е в характера на Кар“ — рече си Декър. Легионът с неговата сурова дисциплина, с неговата кореняща се във вековете гордост и с традицията си привличаше хора като Кар, защото представляваше върхът на една съвършена школа за военните духове. „Оловни войници — помисли си Декър, — но доведени до съвършенство.“ Най-издръжливите воини, които някога са съществували в галактиката. Бяха обучени и дисциплинирани, инжектирани със серуми и хормони против всевъзможните болести, които можеха да ги нападнат в един враждебен свят, бяха получили съответните познания за чуждоземната психология, бяха прецизно индоктринирани да изградят у себе си характеристиките на оцеляващия човек, да устояват и при най-неблагоприятните обстоятелства.