— Няма да сме готови още известно време, капитане — каза Декър. — Роботите току-що започнаха да се разтоварват.
— Добре тогава — съгласи се Кар. — На вашите заповеди, сър.
— Благодаря ви, капитане — каза Декър. Беше съвсем ясно, че иска Кар да си отиде. Но когато Кар се обърна, за да си върви, Декър го повика обратно.
— Какво има, сър? — попита Кар.
— Чудя се нещо… — започна Декър. — Просто се чудя, нали разбирате… Можете ли да си представите да изникне някакво положение, с което Легионът да не успее да се справи?
Лицето на Кар придоби изражение, което беше направо приятно да се наблюдава.
— Боя се, сър, че не разбирам въпроса ви — каза той.
Декър въздъхна и отвърна:
— Така си и мислех.
Преди да падне нощта, роботите бяха разтоварили цялата си работна сила и бяха сглобили повечето машини — достатъчно, за да се образува около кораба малък кръг от точки, в които е разположена алармена инсталация.
Една огнехвъргачка изгори земята на хълма около кораба в кръг с радиус сто и петдесет метра. Един атомен генератор изпълни трудната си задача и изсипа смъртоносните си лъчи върху почвата. Жертвите сигурно бяха неизброими. На някои места пръстта направо вреше, а умиращите животински представители се съпротивляваха само миг, като напразно се мъчеха да избегнат смъртта, която ги покосяваше.
Роботите издигнаха огромни акумулаторни прожектори, които обляха в светлина хълма, и стана светло като ден. Работата продължаваше.
Засега на планетата не бе стъпвал човек.
Вътре в кораба роботите стюарди сложиха маса в салона, така че хранещите се да могат да наблюдават какво става навън.
Когато Декър влезе в залата, целият екипаж с изключение на легионерите, които стояха на постовете си, беше дошъл за поредното ядене.
— Добър вечер, господа! — поздрави той.
Тръгна към комендантското място, докато другите чакаха прави отстрани. Седна и чак тогава се чу шумът от столовете, които придърпваха останалите, за да седнат и те.
Сключи ръце, наведе глава и отвори уста, за да изрече обичайните думи. Спря се тъкмо когато очакваха да заговори и думите, които изрече, се различаваха от онези, които знаеше наизуст и бе казвал хиляди пъти дотогава: „Мили боже, ние сме твои послушници в един непознат свят и сме обладани от опасна гордост. Научи ни на смирение и ни поведи към познание, преди да е станало твърде късно, защото, макар да пътуват надалече и да вършат велики дела, хората си остават деца в твоите очи. Благослови хляба, който ще разчупим. Молим те никога да не ни лишаваш от милосърдието си. Амин.“
Декър вдигна глава и погледна седналите. Видя. че някои от тях са изненадани. На останалите явно им беше забавно.
„Чудят се дали още съм с всичкия си — помисли си Декър. — Смятат, че старчето се е умопобъркало. Откъде да знам, може и да са прави. Въпреки че до днес следобед ми нямаше нищо. Докато този младок Дъг Джаксън…“
— Хубави думи каза, момче — рече старият Макдоналд, главният инженер. — Благодарен съм за тях, защото между нас има хора, които няма да сбъркат, ако им обърнат внимание.
По дългата маса започнаха да си подават чинии и съдинки, чуваше се обичайното приятно потракване на прибори и порцелан.
— Тукашният свят изглежда интересен — каза антропологът Уолдрън. — Аз и Диксън бяхме горе и наблюдавахме точно преди залез слънце. Стори ни се, че край реката има нещо. Нещо живо.
Декър изсумтя, докато загребваше от една купа пържени картофи и си ги слагаше в чинията.
— Странно ще е, ако тук не срещнем някакви форми на живот — рече той. — Днес, когато радиационната цистерна мина през полето, разбута доста неща.
— Това, което видяхме ние с Уолдрън, изглеждаше човекоподобно — каза Диксън.
Декър го изгледа с присвити очи.
— Сигурни ли сте?
Диксън поклати отрицателно глава.
— Видимостта беше лоша. Не можем да бъдем абсолютно сигурни. Стори ми се, че са двама или трима. Като направени от кибритени клечки човечета.
Уолдрън кимна.
— Като на детска рисунка — обясни той. — Една черта за тялото, по две черти за ръцете и краката. Кръгче за глава. Ъгловати, лишени от грация и хилави.
— Но се движат грациозно — каза Диксън. — Изящно като котки. Някак се плъзгат по земята.