И Декър стовари цял куп книжа върху дългата маса под яркия навес. Намери сред тях един свитък картографска хартия, разгъна го, опъна го и го забоде с кабърчета в четирите краища. Върху хартията грубо бяха отбелязани с молив част от реката и планините на запад. Базата беше обозначена с кръстче, заобиколено с кръг. По останалата част на картата нямаше нищо.
Но скоро празното място щеше да бъде запълнено. Картата щеше да се оформя и обогатява с всеки изминал ден.
От летището на юг в небето се стрелна реактивен самолет, лениво изви и се изправи, поел в западна посока. Декър отиде до края на сянката, хвърлена от навеса, и гледа самолета, докато той изчезна в далечината. Сигурно бе пилотиран от Джарвис и Донъли, натоварени със задачата да направят предварително проучване на югозападния сектор, намиращ се между базата и планините на запад.
Още един самолет лениво се вдигна във въздуха, сподирян от пушека на изгорелите газове, набра скорост и се гмурна в небето. „Фриман и Джоунс“ — рече си Декър.
Върна се до масата, дръпна назад един стол и седна. Взе един молив и разсеяно започна да почуква по почти празната карта. Чу, че от площадката зад гърба му излетя трети самолет.
Погледът му се спря на базата. Тя вече не изглеждаше новопостроена и нелепа. Започнала бе да напомня с нещо на Земята, в нея имаше нещо от ефикасността и здравия разум на земляните, които се стремят към завършеност.
Наоколо се навъртаха хора на малки групи и разговаряха. Един човек приклекна — явно обсъждаше нещо с три приклекнали робота. Другите обикаляха и се ориентираха в обстановката.
Декър изсумтя от задоволство. „Свестни хора“ — рече си той. Повечето щяха да чакат и да се заловят истински с работа едва когато се съберат данни от първите огледи, но дори докато ги чакаха, хората се стремяха да не си губят времето напразно.
Щяха да вземат проби от почвата и да ги изследват. Животът, който гъмжеше в почвата, щеше да бъде уловен и донесен от ухилените роботи, гърчещите се гадинки щяха да бъдат обездвижени и подробно проучени: щяха да ги снимат, да ги гледат на рентген, да им направят дисекция, да ги анализират, да ги подложат на тестове и да наблюдават реакциите им. Щяха да опишат дърветата и растенията и да се помъчат да ги класифицират. Щяха да изкопаят трапове, за да разгледат слоевете на почвата. Щяха да направят химически анализ на речната вода. Да съберат с драги животински организми от дъното. Да пуснат сонди, за да проверят водните пластове.
Всичко това щеше да бъде извършено веднага щом приключеха разузнавателните полети и самолетите се завърнеха с данни за други области, където да бъдат направени проучвания.
След получаването на отчетите, хората щяха да се заловят сериозно с работа. Геолозите и минералозите щяха да проникнат през кожата на планетата. Предстоеше да издигнат метеорологични кули. Ботаниците щяха да съберат образци от по-отдалечените места. Всеки човек щеше да върши това, за което имаше специална подготовка. Отчетите от проучванията щяха да се съсредоточават в базата, да бъдат съпоставяни и така щеше да се сглоби цялостната картина.
Предстоеше работа, много работа. Денонощна работа. И през цялото това време базата щеше да представлява частица от Земята — няколко квадратни метра твърдина, която да устоява на всичко, което може да й противопостави чуждият свят.
Декър се разположи удобно на стола и усети ветреца, промъкващ се под брезента — лек ветрец, който рошеше косата му, разлистваше книжата по масата и се опитваше да се пъхне под забодената с кабърчета карта. „Приятно е тук“ — помисли си Декър. Но нямаше да остане приятно за дълго. Почти без изключения този период скоро свършваше.
„Някой ден — помисли се Декър — ще открия приятна планета, където времето винаги е прекрасно, има изобилие на храна, местните жители са достатъчно интелигентни, за да разговаряш с тях, държат се приятелски във всяко едно отношение, и тогава ще остана там. Ще откажа да си замина, когато космическият кораб се приготви за излитане. Ще изживея остатъка от дните си в този чуден кът на гадната Галактика, на Галактиката, която е изпосталяла от глад, полудяла от диващина и пропита със самота, самота, неподлежаща на описание.“
Унесен в блянове, той вдигна очи и видя, че на входа на навеса стои Джаксън и го наблюдава.