Декър също свали слушалките си и с трясък ги сложи на масата.
— Джаксън — каза той. — Свържи се с легионерите и им поръчай да го пуснат да мине. Нека си върви. Да не правят опит да го спират.
Комендантът седеше, останал без сили и гледаше лицата, които го заобикаляха. Уолдрън попита:
— Какво стана, Декър?
— Осъди ни на смърт — отвърна Декър. — Каза, че няма да си заминем от планетата. Каза, че ще умрем тук.
— Силни думи — рече Уолдрън.
— Не се шегуваше — добави Декър и уморено махна с ръка. — Разбира се, това е защото се заблуждава. Наистина си мисли, че могат да ни попречат да си заминем. Мисли си, че всички ние ще умрем.
Положението всъщност изглеждаше забавно. От джунглата беше излязъл един гол хуманоид и беше заплашил, че ще ликвидира разузнавателния отряд. Как можеше въобще да си въобразява подобно нещо? И да бъде толкова сигурен?
Но върху никое от лицата, заобиколили Декър, не се виждаше усмивка.
— Не бива да се поддаваме на такова настроение — каза Декър.
— Въпреки това ще трябва да вземем предпазни мерки — заяви Уолдрън.
Декър кимна.
— Веднага ще обявим положение на бойна готовност. И ще чакаме, докато се уверим, че… че… — Гласът на Декър заглъхна.
Докато се уверяха, че… какво? Че един дивак от чужд свят, който ходи гол и не носи със себе си никакъв предмет на материална култура, може да заличи от лицето на планетата група човеци, защитени от стоманен пръстен, оградени със стража от машини, роботи и воини, на които беше известно от игла до конец как да се справят бързо и безжалостно с всеки, изпречил се на пътя им с враждебни намерения?
Нелепо!
Разбира се, че това беше нелепо. И все пак в погледа на човека клечка се криеше разум. Това бе не само разумно, но и храбро същество. Беше застанало в кръга на чуждите за него същества, без да му мигне окото. Беше се изправило срещу неизвестността и беше казало каквото имаше да каже, и след това си беше отишло с достойнство, което би направило чест на всеки човек. Сигурно се досещаше, че чужденците зад стените на базата са от друга планета, след като каза, че не е трябвало да идват. Съществото знаеше — това си личеше от мислите му, — че те не принадлежат към неговия свят.
Беше разбрало, че от него се иска да си сложи слушалките на главата, но дали го направи поради интелигентност, или защото прояви храброст, нямаше да се разбере. Нямаше как да разберат дали е знаело предварително за какво служат слушалките. А в такъв случай фактът, че си ги бе сложило, можеше да се причисли към областта на необяснимите неща.
— Как ти се струва на тебе? — попита Декър.
Уолдън му отговори с равен глас:
— Ще трябва да внимаваме. Да не направим погрешна стъпка. Да вземем всевъзможни предпазни мерки, след като сме получили предупреждение. Но няма причини да се страхуваме, можем да се справим напълно с положението.
— Той блъфираше — каза Диксън. — Искаше да ни уплаши, за да си заминем.
Декър поклати глава.
— Грешиш. Аз се опитах да блъфирам, но не излезе нищо. Ние сме сигурни в едно, а той е не по-малко сигурен в обратното.
Работата продължаваше. Нападение срещу базата не бе предприето.
Самолетите излитаха с рев и изчезваха, свистейки, за да попълват картата на планетата. Експедиционните групи предпазливо се придвижваха. Пред тях вървяха тежки машини, които прорязваха, изсичаха и прегаряха път дори през най-непокорния терен, на който попадаха. Отстрани ги пазеха роботите и легионерите. На далечни точки издигаха метеорологични станции с радиовръзка и самопишещите устройства в базата нанасяха на лента данните, изпращани от тях.
Други експедиционни групи бяха откарани със самолети до специални области, определени за по-задълбочени проучвания и изследвания.
Не се случи нищо извънредно.
Дните минаваха. Седмиците се изнизваха. Машините и роботите наблюдаваха, легионерите бяха в пълна готовност, а хората гледаха да изпълнят задачите си по-бързо, за да си заминат от планетата.
Намериха залежи от каменни въглища и ги нанесоха на картата. Откриха находище от желязо. В една част от планините на запад имаше изобилие от радиоактивни руди. Ботаниците установиха, че има двайсет и седем вида ядивни плодове. В базата гъмжеше от животни, които бяха уловили за изследвания, а впоследствие започнаха да отглеждат за компания.
Откриха и селото на човека клечка. Не представляваше кой знае какво. Колибите изглеждаха първобитни. Канализация практически на съществуваше. Жителите бяха миролюбиви.