Декър напусна стола си под раирания брезент, за да поведе група към това село.
Групата навлезе в селището предпазливо, с готови за стрелба оръжия. Внимаваха обаче да не се движат прекалено бързо, нито да говорят припряно — гледаха да не направят каквото и да е, което да се възприеме враждебно.
Туземците стояха на праговете на домовете си и ги наблюдаваха. Не говореха, по лицата им не помръдваше и едно мускулче. Просто наблюдаваха как хората крачат към центъра на селото.
Там роботите монтираха маса и поставиха върху й мислографа. Декър седна и сложи едните слушалки. Останалите от групата чакаха настрани. Декър чакаше на масата.
Чакаха цял час, но никой от туземците не се помръдна. Никой не пристъпи напред, за да си сложи другите слушалки.
Декър уморено свали слушалките си и ги остави на масата.
— Няма смисъл — каза той. — Нищо няма да излезе. Вървете да правите снимки. Можете да правите каквото си искате, само гледайте да не разтревожите туземците. Нищо не пипайте.
Той извади носна кърпа и избърса запотеното си от горещината лице.
Приближи се Уолдрън и се облегна на масата.
— Как ти се струва тая работа? — попита го той.
Декър сви рамене.
— Мира нямам — каза той. — Мисля си само за едно. Сигурно греша. Не може да съм прав. Обаче ми хрумна нещо и не мога да се освободя от тази мисъл.
— Случва се — рече Уолдрън. — Понякога и най-нелогичното нещо засяда в главата на човек и не се маха.
— Мисълта е следната — продължи Декър. — Те са ни казали всичко, което са имали да ни казват. Няма нищо друго, което да желаят да ни кажат.
— Значи това ти хрумна? — попита Уолдрън.
Декър кимна.
— Странно е, че си го мисля. Хрумна ми изневиделица. Не може да е така.
— Кой знае — рече Уолдрън. — Тук е пълно със странни неща. Обърни внимание, че нямат нито едно желязно сечиво. Никъде не се вижла и парченце метал. Готвят в съдове, изработени от някакъв мек, приличащ на талк камък. Малкото сечива, които имат, също са каменни. Въпреки това са постигнали определено културно развитие. И то без метал.
— И са умни — рече Декър. — Виж ги само как ни гледат. Не се страхуват. Просто чакат. Спокойни са и са уверени в себе си. А онзи приятел, който дойде в базата, знаеше как да си служи със слушалките.
Уолдрън замислено изцъка с език.
— Най-добре да се връщаме в базата — рече той. — Става късно.
И той вдигна ръка към очите си.
— Часовникът ми е спрял. Колко е часът, Декър?
Декър вдигна ръка по същия начин и Уолдрън го чу как шумно пое въздух. След това Декър бавно вдигна глава и погледна Уолдрън.
— И моят часовник е спрял — рече той с глас, който беше почти шепот.
Известно време те стояха като истукани, изгубили способността си да се помръднат, а причината беше нещо, което при други обстоятелства би представлявало само нищо и никакво неудобство. После Уолдрън скочи, изправи се и се обърна рязко към хората и роботите.
— Всички насам! — извика той. — Назад към базата! Бързо!
Хората се разтичаха. Роботите заеха местата си. Колоната тръгна с маршова стъпка. Туземците стояха пред къщите си ги гледаха.
Декър седна на сгъваемия стол и се заслуша. Брезентът плющеше леко на вятъра, вятърът му вдъхваше живот, а брезентът се смееше и си говореше на глас. Един фенер висеше закачен на кука над главата на коменданта и плавно се полюшваше, сенките пробягваха и от време на време заприличваха на сенки, хвърляни от живи, движещи се неща. До един от стълбовете на навеса тихо стоеше тромав робот.
Декър флегматично протегна ръка и разбърка с пръст купчинката колелца и пружини върху масата.
„Зловещо е — помисли си той. — Зловещо и налудничаво.“
Вътрешностите на часовници, въргалящи се по масата. Не само от два часовника — от неговия и Уолдръновия, — а от още много други часовници, свалени от ръцете на други хора. И всички часовници мълчаха, спрели да изпълняват задачата си — да отмерват времето.
Отдавна беше паднала нощта, но в базата кипеше оживление, което беше едновременно и трескаво, и потайно. Хората се движеха в тъмното и прекосяваха ярко осветените места, където грееха прожекторите, издигнати от роботите преди толкова седмици. Ако човек наблюдаваше отстрани, би усетил, че всички се движат, обладани от чувство за обреченост, но също така би разбрал, че дълбоко в себе си хората знаеха, че не са в състояние да се боят от тази обреченост. Нямаше нищо определено, което човек може да вземе в ръце или да посочи и да каже: „Ето от това се бойте!“ Нямаше посока, към която да се обърне и да каже: „Ето там се крие нашата гибел и чака мига да ни връхлети.“