Марина погалва нежно Змиевидната и миналото се събужда.
В изолационната е чисто и спокойно. Чува се само жуженето от кутията на коагулатора.
— Не мога повече, Андрей! Болките ми наистина стават ужасни. Нещо непрекъснато ме прерязва през кръста.
— Още малко. Не се страхувай, организмът сам подсказва началото. Ще се казва Еуропио и ще е много умен и красив, нали?
Той гледа едрия й корем, полюшван от вътрешни тласъци, пръстите й, впити до посиняване в кожените халки, и ходилата, които ритат пространството и търсят упора за напън.
— За първи път ще акуширам. Мислиш ли, че съм непохватен? Аз съм само астронавт. В школата ни казаха нещичко, но само на теория. Вчера прочетох всичко по въпроса.
Устните й са присвити и морави. Тишината на звездолета се разкъсва от вик, който хуква по коридорите, удря стените и люковете, и дращи по черепа на Андрей. Викът на началото. Кръв по меката кожа на ръкавиците, дишаща на едри глътки плът, покрита от изпънати в усилия капиляри, които пулсират. Аленият склон на главичката, втурнала се непреодолимо напред, надеждата на пъпната връв, разпъвана от меки тласъци. Човече, дошло стотици милиони километри след зачатието си под светлината на комета. И детски плач, обвит в алена слуз — като първа претенция към света и като първо доволство от него.
— Момче е, момче! Еуропио мой!
— Вдигни го, Андрей. Искам да го видя.
Но след минута плачът секва, колената се отпускат до коремчето, устните бързо посиняват и пулсомерът спира стрелката си на нула.
Тя лежи върху сухата пръст, на няколко метра от лигавата паст на Змиевидната. Коленете й са все още отворени, палците притискат хълбоците, лицето й е жълто като уморена звезда, нещо разпъва гърдите й отвътре.
— Отвори очи, моля те, Марина. Нали това искаше — Еуропио, момчето ни, е мъртъв. Умря за единадесети път.
„Тя иска, не разбирам защо. Два часа болка, за да чуе един плач. Кой плаче? Не разбирам. Мразиш ме, знам, защото мога да връщам спомените; заради това, че мога да връщам болката. Но и радостите. Вие винаги искате болката, тази болка, защо толкова ме мразиш? Аз съм самотна, идва дъждовалежът, ще се скрия в някоя кухина и ще стана мъртва люспа. По равнината ще има много храсти — твоите и нейните. Ще дойде Големия Ароа и ще започне жътвата. Ще коси стрък след стрък. Ти ще заминеш, но тя ще остане тук. Знам това, сигурна съм. Само аз мога да й давам този плач, а тя има нужда от него. Ти ще си отидеш, ти си друг, пътят те примамва, но тя ще остане. Ще я скрия в моята кухина, докато мине дъждовалежът, а после тя ще разпилява спомените си. Този спомен — плач след два часа болка. Равнината е голяма, ще го приеме много пъти, защото тя ще го и ска много пъти. Знам, че ме мразиш, но аз не съм Големия Ароа, слаба съм и самотна. Само това мога да правя… Щом тя иска… Два часа болка за един плач. Кой плаче? Не разбирам защо го иска, нищичко не разбирам…“