— Възложена ми е задачата да се ориентирам в случилото се на Скъперник и да намеря обяснение — хладно обясни Антон, за всичките тези години му бе омръзнало постоянно да се оправдава за принудителната намеса в чужди работи и съдби. — Затова ме смятайте едновременно и за следовател, и за екзобиолог, и за психолог, и дори за сенсуал.
— Туй пък е нещо ново — изненада се спътникът на Заречни. Едва сега Антон забеляза какви добри и някак уморени са му очите. — Четете мисли? На животни или на хора?
— Нито едното, нито другото. Достъпни са ми само усещанията, при това в скрит, образен вид. Мозъкът по време на Контакт излъчва зрителна редица, емоционален фон и спорадични асоциации. Например любовта може да ни се представи като полет или падане от кула, чувство на опиянение или, да речем, многогласни вопли за пожар…
— Трудна работа — каза Заречни и се спря пред входа към шлюза.
Антон погледна вдясно и изтръпна. Там, зад плитко дере, изцяло обрасло от полупрозрачен храст, приличащ на саксаул, се издигаха грамади от огледалници. Пет или шест диска лениво се търкаляха или може би плуваха по дължината на ската, безшумно и страшно, сякаш исполински медузи, полегнали неестествено встрани…
Но онова, което най-много порази Антон, бе образът на червенобрад мъж с разтворена в истеричен вик уста и безумен поглед — образ, който лежеше върху всеки от белезникавите дискове.
Тишината около масата беше толкова зловеща и заредена, че когато Антон неволно удари с лъжицата, всички погледи като по заповед се обърнаха към него.
— Още нищо не разбирам — каза той, приемайки погледите като въпрос. — Нямам какво да ви кажа.
— А вие добър сенсуал ли сте? — без предумисъл попита спелеологът Лео. — Не искам да ви обидя, искам да разбера като специалист пред специалист. Ние сме тук, те — там — спелеологът махна към щорите на прозореца. — Вие умеете да чувате душите… Къде е пречката?
— Аз съм добър сенсуал — потвърди Антон. — И вече си изясних едно много важно обстоятелство. Огледалниците изобщо не са агресивни. Душите им, образно казано, са ангелски. Значи причината е или в хората, или е недоразумение.
— Глупости! — избухна спелеологът. — Изведнъж хищниците и убийците стават ангели, пък ние, видите ли, сме варвари, защото не сме съгласни аборигените да ни кльопат!
— Пресилвате нещата — Антон присви очи и потърси с поглед Фей. Вдовицата на Балкарсел седеше неподвижно в самия край на масата и слушаше препирнята им, без да вдига очи. Супата в чинията й стоеше недокосната. — Прекрасно знаете, че огледалниците са хелиофити, почти растения, само че подвижни. Те не обръщаха на изследователите абсолютно никакво внимание, живееха си в планините почти в анабиоза. Защо са се събудили и спуснали — това не знам. Но човеците ги интересуват. Примитивното им рефлекторно съзнание е изцяло заето от образа на Човека. Те фетишизират и нас, и нашите сгради. Нещо повече, обичат ни, дори по-предано, отколкото най-преданото куче… При един от сеансите видях алегоричен сюжет: по планината върви грамаден човек — без скафандър, бос, а огледалниците се постилат под нозете му като листа. И върху острите камъни, за да не се нарани… Кой знае защо, огледалниците свързват своето съществуване, дори размножението си с хората, с нас.
— Непонятно — промърмори Заречни, който досега мълчеше. — Вашите твърдения и нашите… факти. Нашата болка, нашите загуби…
— Да, гибелта на вашите приятели и резултатите от моите сенсуални изследвания засега си противоречат. Напълно противоположни са. Но още няколко дни и аз ще намеря разгадката на нещата.
Фей мълчаливо стана от стола.
Погледите им се срещнаха за части от секундата и Антон разбра, че вдовицата на Балкарсел не е повярвала на нито една негова дума и ако не го ненавижда, най-малкото го презира.
В стаята за гости бе неуютно като във всяко временно жилище.
За кой ли път през тези два дни работа на Скъперник Антон включи видеозаписа на трагедиите, заснети от автоматите на базата. Ето първата загадка — застрелването на Емилия Немуро, за което толкова се говори…
Тъмновиолетово небе, мрачни скали. На фона им ясно се очертава женска фигура в лек сребрист скафандър. Все още не се виждат огледалници, зад скалите са, но Емилия предусеща, че я преследват, затова бърза. Това е предала и по радиото. Ето хвърля чантата с образците, да не й пречат. От полумрака вляво изплуват няколко диска. Емилия тръгва надясно. Знае за загадъчната смърт на Ян Форест, логично е да се страхува. Но дисковете я изпреварват, един след друг се измъкват от пукнатините отсреща. Емилия измъква бластера си (тук по-бавно, кадър по кадър). Дори от половин километър се вижда, че цевта на излъчвателя е насочена встрани от огледалниците. Ясно, решила е само да поизплаши преследвачите си. Пламъчето на изстрела, потъващо в нощта, в нищото. И точно тогава (ето я Тайната!) най-близкият от огледалниците прави невъобразимо бърз скок точно срещу изстрела, ответно проблясване — и Емилия пада мъртва…