Антон спира филма. В историята с Балкарсел всичко е ясно: обявява им война, съзнателно тръгва да ги унищожава, огледалниците парират лъчевите удари… Любопитно е, че нито един от тях не е пострадал от бластера на Николай. Огледалниците само парират… Последната дума му се стори някак интересна, Антон превъртя част от записа и включи само страшния финал.
… Алено пламъче, отваря се входът на шлюза. Балкарсел тича към тялото на Емилия, измъквайки в движение бластера си. Огледалниците оживяват — върху всичките им екрани се появява изплашеното лице на Емилия, но не се приближават към нея, стоят замръзнали като в транс. Николай разгъва излъчвателя, седем припламвания на атомния огън — стреля ги подред, седем (ето пак!) припламвания в отговор и върху живите екрани вместо лицето на Емилия се показва червената брада на Николай…
Антон изключи записа. Няма съмнение, огледалниците не са стреляли, те само парират лъчевите удари. Наистина не е ясно защо огледалният принцип е спазен и в случая с Емилия, но и в двете ситуации огледалниците само повтарят действията на човека. Връщат им ги обратно. Впрочем кой изобщо е казал, че огледалниците могат да стрелят?
Той бързо се свърза с каюткомпанията, където Заречни прекарваше почти цялото си време. Нека му помагат, нека мислят заедно, а не да чакат истината и решенията от друг.
— Иван Карлович — попита Антон, — кой е вашият лекар? Кой прегледа загиналите?
От групата до камината се отдели нисичък мъж с уморени добри очи — ето значи кой, дето го посрещна заедно със Заречни.
— Аз съм лекарят — каза. — Какво има? Вече разговаряхме подробно.
— Да. Казахте, че и Янош, и Емилия, и Николай са загинали от лъчеви поражения. Балкарсел буквално изгорял, а у Форест и Немуро степента на поражение е почти колкото на изстрел от бластер.
— Горе-долу.
— А сега, ако не ви затруднява, спомнете си енергетичните възможности на огледалниците.
— Нищожни. Едва се преместват, практически не се размножават… Струва ми се, че започвам да разбирам…
— Иван Карлович — обърна се Антон към началника. — Направих необходимите пресмятания. Дори сумарната енергия на всички огледалници, обитаващи планетата, е по-малка от един импулс на бластера. Огледалниците не са стреляли първи. Те изобщо не умеят да стрелят.
— Това още нищо не значи — възрази спелеологът Лео. — Когато хищникът е слаб, той вика на помощ хитростта и коварството. Можете ли да обясните защо убиха Емилия? Та тя изобщо не стреля в тях! Искаше само да ги изплаши. Ако огледалниците наистина само „отразяват“ действията на хората, защо го правят толкова странно, криво? Това са криви огледала, сенсуал, черни. Поразгледайте ги по-подробно.
„Кой знае дали са криви? — помисли си Антон, изключвайки канала за връзка. — Може пък да е точно обратното…“
Спомни си далечното си детство. Беше на шест или седем, когато за пръв път попадна в залата на смеха. Панаирното градче бе вече затворено, залите с игрални автомати бяха празни, беше угаснала многоцветната мозайка от екрани и огньове, но чичо Егор, който властвуваше в това вълшебно царство, го пусна да влезе, подвиквайки подире му не съвсем разбираемото предупреждение: „Само гледай да не обидиш огледалата!“ Хлътна в залата, със смях закриви лице пред първото попаднало му нелепо обърнато отражение, закрещя победно, наду бузи, започна да прикляква, да се плези, да прави разни идиотщини с ръце, с крака, с цялото си тяло. Уродите от огледалата повтаряха кривучканията му, той се разхили и започна още повече да дразни огледалата. И това продължи, докато не видя в едно от тях отвратителна картина: своето плоско, съвсем изсушено тяло и отделена от него тънката мекица на главата си, разкъсана на две от усмивка. Тогава млъкна и спря да се кълчи, но приличащите нему уроди продължаваха да беснеят по всички огледала. Антон уплашено побърза към изхода, но кошмарните отражения се втурнаха подире му и започнаха да го обкръжават. Само миг — и ще скочат от стените, ще се нахвърлят отгоре му, ще го разкъсат. Той се сви, затвори очи и закрещя от страх и отчаяние, преглъщайки сълзите си и опипвайки отчаяно с длани студените стъклени безизходици. Дотича чичо Егор, изведе го навън, почти заслепен от сълзи, и дълго не можа да го успокои от внезапно обзелия го страх.