„И все пак мотивите в поведението на огледалниците остават загадъчни — помисли си Антон. — Защо ни обичат и едновременно с това… убиват? И как да се разбира тази любов, откъде идва? Може би, както казва Лео, в тази любов има само «гастрономически интерес»?“
Полетът беше кратък.
Скалите тук, на около двадесет километра от базата, имаха вече не тъмнокафяв, а сиво-зеленикав оттенък, можеш лесно да объркаш гъстите сенки с пукнатините и разломите, а по склоновете и масивите се олюляваха като водорасли огледалниците.
— Ето мястото им — рече Заречни и гравилетът прецизно се спусна върху скалиста площадка.
Началникът скочи пръв от машината и пое към плосък обгорял камък с разтопени от плазмен огън повърхности. Камъкът приличаше на черен октопод, изхвърлен на сушата и притиснал се от боязън към земята.
— Янош влезе във връзка с дежурния — обясни Заречни. — След това изкрещя от уплаха и връзката прекъсна… Спасителната група го намери на това място. Това, което остана от него… Наоколо се навъртаха няколко огледалници. И на всеки от тях светеше…
— Ясно — кимна Антон. — Лицето на Янош Форест. Каквото е било миг преди смъртта.
— Да. Страх и неразбиране. По-добре да не си спомням.
— А това какво е? — Антон посочи разтопен метален цилиндър, захвърлен около камъка-октопод.
— Сеизмичен датчик. Него ден Янош монтираше датчици в предполагаемите активни зони.
— И дотогава нямаше никакви уреди за наблюдение? Всичко започва с Форест, а как и защо — не се знае.
— За съжаление — Заречни вдигна ръце. — Мислите си, че не сме искали да разберем обстоятелствата… Уви, наоколо има само камънаци, мрак и неподвижност.
— Не мисля. — Антон погледна нагоре и устните му потръпнаха в едва забележима усмивка. — А тази подвижна звездичка? Спътник, нали? И сто на сто е наблъскан с всевъзможна регистрираща апаратура.
— Вие сте гений, Антон! — възкликна началникът. — Ако в този момент спътникът е бил в зоната на видимост…
Докато се свърже с дежурния и му обясни какви записи да провери, Антон отиде до края на площадката, където скалата свършваше и започваше нейната сянка. Само на сантиметри от края на скалата той се сети, че заедно с нея свършва и твърдата маса. Сянката продължаваше към пропаст и Антон си помисли колко рядко точни и еднозначни са нещата в природата, колко несъвършено е умственото ни зрение, което, уви, не вижда същността на нещата и явленията.
— Антон, има запис! — радостно извика Заречни. — Техникът ще изпрати холограмата направо тук.
В следващия миг камъкът-октопод потръпна и като че ли се пооправи, а до него се появи човек в лек скафандър. Наведе се напред и започна да монтира цилиндъра на датчика. Почти едновременно с това негово движение иззад скалите изплува белезникав диск на огледалник, огъна се, изви краищата си към човека — може би да го прегърне, може би да го притисне и удуши. Крайчето на диска едва докосва Форест, той отскача встрани, измъква бластера си, обръща се. Вибриращите пелени на летящата медуза отново се пресягат към него, за да… Янош стреля. Изстрелът и пламъчето на отражението му се сливат. Плазменият огън почти изпепелява човека, а камъкът засиява със стопилката си и се разтича…
— Всичко е ясно — промърморва сенсуалът, все още под тягостното впечатление от записа. — Прав си, страх и неразбиране — оттук започва всичко.
„Да предположим, че фетишизирането на човека от огледалниците, «любовта» им има просто обяснение. Един от геолозите подметна: изпитват катастрофален недостиг от светлина и топлина. Но защо, дявол да го вземе, те ни връщат изстрелите обратно? Та нали по странната логика на този свят лъчът на бластера трябва да се приема от огледалниците като милост, като невиждана щедрост — цял водопад от безплатна енергия. Къде е тук недоразумението? Защо огледалниците нарушават поведенческата си автоматика?“
Антон се подготвяше за поредния сеанс за сенсуална връзка. Отдавна си беше набелязал един екземпляр, по-едър от другите, със следа от лъчево обгаряне; реши днес да се концентрира само върху него — пък може и нещо да се изясни.
Погледна към екрана за пълен обзор. Оттук куполите на базата изглеждаха съвсем безжизнени — след полунощ е, пък и тази маскировка; затова пък огледалниците бяха се оживили, разшетали, ту се приближаваха към базата, буквално облепвайки купола на енергоцентралата („Топлина, там има повече топлина“ — помисли си Антон), ту отново лениво се връщаха назад, потъвайки във вечните сумраци на Скъперник. Набелязаният огледалник не се приближаваше и не си отиваше, кой знае защо стоеше встрани и като че ли очакваше нещо.