Антон го гледа няколко минути напрегнато, след това притвори очи, повтори по навик простата формулировка за самовнушение, която освобождава психиката на сенсуалите.
… Огненият водопад се изля внезапно и радостно. О, богове, колко сте щедри!… Бих пил и пил от живителната светлина, но има Закон… Не повече, отколкото трябва. Тялото прелива, разширява се неудържимо, набъбва. Антон вече не знае колко ръце има, колко крака, всичко се удвоява, умножава… Да го усещаш е страшно и в същото време необяснимо приятно. И внезапно — болка, пробожда го като мълния, тялото възвръща предишните си форми, а редом — чудо на чудесата! — към него е опулил очи друг Антон, негов двойник, по-точно половинка. (Това е зрителна редица, която този път идва едновременно с емоционален фон.) Облекчение, радост, чувство за изпълнен дълг — край! — колко прилича на разтоварването на родилка… (Това все още е емоционален фон.) И гласове, съветват, сентенции: „Истински щедър е онзи, който дава само онова, което му принадлежи“, „Не взимай повече, отколкото можеш да носиш“, „Раздели го, раздели го, раздели го…“ (Спорадични асоциативни понятия.) И пак, и пак — огън, пробождаща зениците светлина на червен фенер… какво ли значи? Такава реална светлина, истинска, страшна…
Антон разтресе глава, намръщи се като от зъбобол. Нещо прекъсна контакта, нещо се втурна отвън — явно познато и много опасно. Погледна към екрана и разбра всичко: над шлюза светеше червен фенер — някой излизаше от базата! Заречни обаче бе категорично забранил да се излиза от базата! Следователно някой… Антон, без да откъсва поглед от екрана, отиде до аварийния шкаф и заоблича скафандъра си. Вратите на шлюза се разтвориха…
— Дяволска работа! — прошепна Антон, виждайки на кръста на непознатия бластер. — Тия да не са откачили!
Той изскочи от каютата и затича към шлюза. В коридора бе пусто и едва сега включи: базата спи, вече е доста след полунощ.
Докато чакаше да заработи автоматиката на шлюза, Антон се свърза със Заречни:
— Някой излезе от базата. С оръжие. Вече съм пред шлюза, ще го догоня и ще го върна.
— Бъди в непрекъсната връзка с мен — каза началникът с толкова ясен глас, сякаш изобщо не е мигвал. — Обявявам тревога. Веднага ще разбера всичко.
Изходът се отвори.
Нарушителят бе вече на около двеста крачки и вървеше към дерето, на другата страна на което бавно разлюляваха „листа“ огледалниците.
Антон се затича.
Едва тук, на повърхността на Скъперник, почти гол в своя лек скафандър, Антон разбра колко безнадеждно мъртъв изглежда този свят за геолозите… Причината е, че хиляди нишки свързват човека с неговите земни стереотипи — памет, навици, логика, и накрая чувствата, гласът на които обикновено е по-силен от гласа на разума. Вероятно нито той, нито геолозите някога ще успеят да разберат вътрешната красота и целесъобразност на този вкочанен от студ свят, никога няма да узнаят неговата болка, неговата радост, следователно завинаги ще си останат чужди един на друг… Какво пък, чужди съвсем не означава врагове!
Нарушителят вече сваляше бластера си.
— Стой! — злобно изкрещя Антон. — Ела на себе си! Стига вече трупове!
Онзи трепна, но не спря, дори не се обърна.
С няколко скока Антон го догони, удари го по ръката, стиснала бластера, после се хвърли отгоре му и го събори.
И едва не припадна от изненада: гледаха го тъмните, обгорени от мъка очи на жената на Балкарсел.
— Фей — започна той тихо, опитвайки се да стигне до разума й. — Какво си наумила? Да отмъщаваш? Глупаво е, Фей. Невъзможно е. Можеш да отмъщаваш на равен, който съзнателно ти е причинил вреда. Да отмъщаваш на тези — Антон посочи огледалниците, които бавно се спускаха по хълма към тях, — е все едно Николай да бе убит от дърво, което отсича, а ти за отмъщение да запалиш гората. Връщай се, Фей.
Жената мълчаливо се обърна и пое към базата. Движенията й бяха автоматни, напълно инстинктивни и Антон окончателно реши в най-скоро време да я изпрати на Земята, само там душата й ще се отпусне…
— Антон, защо не се връщате в базата? — гласът на Заречни прекъсна мислите му. — Обкръжават ви.
— Ще ида при тях — каза Антон, обръщайки лице към склона. — Нищо не струва сенсуал, който не вярва в себе си. Те ни величаят, дори обожествяват… Искам най-после да разбера причината за недоразуменията.
— С какво можем да ви помогнем? — попита Заречни след дълга пауза.
— С абсолютно нищо. Гледайте и слушайте. Ще се постарая през цялото време да съм в полезрението на уредите и освен това да коментирам всичко, което видя или разбера.