Неочакваното решение дойде като облекчение и разкъса възела на съмненията му. После тръгна към най-близкия огледалник — дали по прищявка на съдбата, дали пък поради подсъзнателен избор, най-близо бе оня, набелязаният.
„По-добре е да си общуваме конкретно — помисли си Антон, разглеждайки гигантския полупрозрачен диск. — Иначе ще си рече: агитира ме да се размножавам чрез деление…“
Огледалникът вървеше точно насреща. Разстоянието до него е десет крачки, седем, пет, три… Антон спря, избута двата бластера зад гърба си и зачака. За миг от най-дълбокото на душата му, като че ли от блато, се показа мръсното дяволче на страха и просъска с беззъба уста: „Шътъ схрускат теб, шътъ схрускат!“ и изчезна. Антон се стараеше да не гледа към обезобразеното от смъртта лице на Балкарсел, виснало точно над главата му.
Крайчето на огледалника се присегна към него и докосна фината тъкан на скафандъра.
Нищо не се случи.
Стори му се, че в разредената атмосфера на Скъперник неизвестно откъде се появи ветрец и го поглади… Да, не докосна, а поглади! Домъкна се още едно огромно колело, докосна с безтелесното си крайче рамото му и в същия миг предаде докосването си на трето колелце, по-малко.
— Звезди безсмъртни! — възкликна Антон, обръщайки се към геолозите от базата. — Виждате ли, разделят си моята топлина! Притискат се към мен като премръзнали зверчета. Нали знаете, и на Земята в особено люти зими зверовете идват при хората…
Антон отблъсна неугледните огледалници, спусна се към храсталаците неземен саксаул, извади един от бластерите, регулира го на минимално излъчване.
После започна да реже с плазмения лъч вкоравените стъбла и да ги нахвърля на куп, докато купът не стигна до височината на огледалниците — бяха вече около стотина, а иззад скалите идваха все нови. На телата им екрани все още се мъдреше червенобрадият Николай Балкарсел.
Антон приседна на първия попаднал му камък и фокусира бластера. Лумна огън. Поради недостига на кислород растенията горяха лошо, но след това червеникавите езичета на пламъка заподскачаха по клончетата, обвиха ги и те засветиха като нагорещени тънки нишки.
Огледалниците „се развълнуваха“, обвиха огъня в тесен пръстен, докосваха се един друг.
— Разделят си топлината — повтори Антон, като че ли продължавайки своя репортаж. — Те изобщо са поделящи си същества, това сигурно е условие да оцелеят. Преди час, по време на сенсуален сеанс, улових още една важна особеност: винаги взимат точно толкова, колкото им е нужно за живот и за продължаване на рода. Останалото, излишъкът от енергия, те разделят с останалите или… връщат обратно… Какво трагично недоразумение! — прошепна Антон, поклащайки тъжно глава. — Те взимат от щедростта на стрелящите само необходимото, колкото им трябва, а останалото… останалото връщат. Сега разбирате ли какво означава да се стреля в тях?!
С върха на обувката си подбутна към огъня няколко разпилени клонки и се усмихна:
— Топлете се, дечица, топлете се.
След това, подчинявайки се на някаква подсъзнателна идея, той се загледа в най-близкия диск. Няколко секунди огледалото му оставаше без промени, след това изображението на Балкарсел се разлюля, разми се, сякаш по екрана пробягаха ситни вълни, после от глъбините на огледалника се появи лицето на Антон — брадясало (три дни не се е бръснал, все няма време), с малък белег на дясната скула и тъмни торбички под очите. И всичко това — увеличено хилядократно, ярко, обемно…
— Ама че муцуна, можеш да се изплашиш — смутено промърмори Антон.
— Вижте, вижте какво става! — неочаквано закрещя Заречни.
Лицето на Антон мина по всички огледала като приблясване, изтривайки образа на загиналия Балкарсел.
Но не това изненада Антон. Сякаш е в залата на смеха, с образа му в огледалниците ставаха удивителни метаморфози. Докато кривите огледала от детството му го обезобразяваха, изродяваха го до неузнаваемост — помни, дори плака, изплашен от лошите вълшебства, — то тук, сега…
Невероятно!
Първа изчезна отвратителната тридневна четина. След това по изображението на лицето му сякаш пробяга ръката на реставратор и го подмлади: торбичките под очите се стопиха, бръчките под очите изчезнаха, очите получиха някогашната дълбочина и блясък. След пауза (дали огледалниците се съвещаваха?) белегът върху скулата първо потъмня, после бързо просветля и изчезна съвсем.
Антон нямаше откъде да знае, че странните измислици на огледалниците не разхубавяват изображението на лицето му. Те само фиксират изменилата се реалност.