— Точно така. Благодаря, сестро. — Той пое скоча с лед, който сестра му беше наляла. — Няма значение. Човекът, от който го наехме, се надяваше, че ще се разбием или че ще ни се случи нещо непоправимо, за да може да прибере застраховката. Имаше нужда повече от парите, отколкото от самия самолет.
— Така си и мислех. Непрекъснато се забъркваш с такива типове.
— Като става дума за безскрупулни типове — обади се Джейнълин в стремежа си да предотврати всякакви търкания. — Дарси Уинстън беше на фризьор онзи ден, когато и аз си навивах косата. Та тя разправяше за дъщеря си Хедър, че двамата с Танър Хоскинс не можели да свалят ръчищата си един от друг. Тя каза, че преди да е станало късно, сигурно ще се наложи да ги облее с градинския маркуч.
Кий се изхили. Джейнълин го изгледа недоумяващо.
— Всички се засмяха на думите й. Нищо не разбирам.
— О, за бога, Джейнълин — сряза я нетърпеливо Джоди.
— Какво?
— Нищо — рече Кий. — Продължавай. Какво друго разправяше госпожа Уинстън?
— Когато се появи репортажът за теб и д-р Малори, тя избута всички и се лепна за телевизора. А като съобщиха, че господин Портър все пак не е мъртъв, изнесе цяло представление.
— В какъв смисъл? — Кий вече не се усмихваше.
— Избухна в неистов кикот. На никой друг не му беше смешно. Буквално цвилеше. Честна дума, дори „вулгарно кречетало“ е твърде ласкаво определение за тази жена.
— Тя е една долна мръсница — отбеляза Джоди и тръсна цигарата си в пепелника. — Фъргъс си въобразяваше, че като се ожени за тая жалка отрепка, тя автоматически ще се преобрази в почтена жена. Това не стана, разбира се. Под всичките си скъпи, елегантни дрехи, пак си е боклук. Фъргъс винаги е бил глупак.
Мейдейл ги извика за вечеря и поднесе на Кий любимите му ястия: пилешки пържоли и ростбиф с цялата гарнитура към него. За десерт имаше два сладкиша — с праскови и с орехи — и домашен ванилов сладолед.
Джейнълин очакваше, че ще се нахвърли лакомо на вкусотиите, които бе поръчала да му приготвят, но той хапваше съвсем умерено. Усмихваше се, когато приказваше с нея и откликваше на всичките й въпроси, но без да се впуска в подробности. Държеше се учтиво с Джоди и не каза нищо, с което да я предизвика или подразни. За човек, отървал се на косъм от лапите на банда метежници, имаше твърде подтиснат вид.
В мълчаливите промеждутъци зяпаше вглъбено в пространството и сякаш насила се връщаше в настоящето, когато разговорът се подновяваше.
След приключването на вечерята Джоди се извини и качи в стаята си, за да гледа телевизия. На излизане от трапезарията тя се обърна към него и рече:
— Радвам се, че си добре.
Той я изпроводи със замислено изражение.
— Тя наистина го чувства — промълви тихо Джейнълин. — Струва ми се, че се тревожеше за теб повече и от мен, май че аз се бях побъркала от притеснение. В деня, в който чух, че си жив и си на път към къщи, у нея настъпи чудотворна промяна.
— Изглежда по-добре, отколкото преди да замина.
— Значи си го забелязал! — възкликна тя. — И аз съм на същото мнение. Мисля, че се оправя.
Той протегна ръка и погали бузата й, но усмивката му бе тъжна.
— Има и още нещо, Кий. За мама. Вчера, когато се прибра от работа, не я намерих и тръгнах да я търся из къщи. Представи си къде я открих. В спалнята на Кларк, ровеше из вещите му.
Разсеяността му се стопи и той застана нащрек с възбуден интерес.
— Доколкото ми е известно, не е стъпвала в тази стая откакто взехме оттам погребалния му костюм. Какво ли й е щукнало изведнъж?
— Значи преглеждаше вещите му?
Тя кимна.
— Документи, почетни грамоти, дипломи, снимки, записки, които си е водил като сенатор. И плачеше. Та тя дори на погребението му не отрони ни една сълза.
— Знам. Помня.
Внезапно й хрумна, че в момента видът на Кий наподобяваше вцепенението му, когато стоеше до гроба на брат си.
Въпреки, че се държеше и уж говореше нормално, тя изпита усещането, че всичко върши машинално, точно както подир смъртта на Кларк. На лицето му се бе запечатал разстроен и отнесен израз, сякаш го е сполетяло нещо непонятно.
В дните, последвали погребението на брат й, тя беше прекалено погълната от собствената си мъка, за да обръща внимание на Кий, макар че и да бе опитала, той сигурно щеше да я отблъсне. А тя и бездруго се чувстваше неспособна да му помогне. Както сега. Въпреки това сложи ръка на рамото му и го стисна в знак на съпричастие.
— Навремето прочетох една книга по въпроса за съкрушителната скръб, за да преживея някак смъртта на Кларк. Според автора й, психолог, не е изключено тя да настъпи като забавена реакция. Понякога човек може с години да й се съпротивлява. Докато един ден не рухне и не й се поддаде. Смяташ ли, че с мама се е случило нещо подобно?