— Взимате си багажа и заминавате, без дори да знаете къде?
— Всъщност, да — отвърна Лара с измъчена усмивка. Джейнълин беше сащисана, но от елементарно приличие не посмя да пита повече.
— Когато научите новия си адрес, нали ще ми го съобщите? Съзнавам, че между вас и нас, Такетови, съществува неприязън, но бих искала да поддържам връзка с вас.
— Вие не носите никаква вина за нея — каза ласкаво Лара. — Много ще ми бъде приятно, ако ми се обаждате от време на време.
Джейнълин, изглежда, се подвоуми дали е редно да го направи, но накрая поривисто прегърна Лара и се втурна по алеята към колата си.
Лара я изпроводи с очи. Бавно затвори вратата, слагайки с това символичен край на една глава от живота си, посещението на Джейнълин вероятно беше последният й досег с Такетови.
По-късно Джейнълин и Буи се бяха сгушили на канапето в гостната. Всички лампи бяха изгасени. Джоди се бе прибрала в стаята си още преди часове. Кий, както обикновено, беше излязъл.
Буи седеше полуизтегнат върху възглавниците в ъгъла, а Джейнълин се беше отпуснала в скута му. Главата й беше облегната на рамото му и ръката й безцелно шареше по голите му гърди през разкопчаната риза.
— Толкова беше тъжно — прошепна тя. — Тя стоеше там, насред кашоните, и сякаш се чудеше къде да се дене.
— Може да не си я разбрала правилно.
— Не, Буи. Имаше вид на корабокрушенец, останал сам-самичък на света.
— Няма логика. Нали току-що е открила, че мъртвият й съпруг е жив.
— И за мен няма логика. Но защо не е с него? Ако аз те смятах за умрял и изведнъж се окаже, че си жив, не бих се отделила и на крачка от теб. Толкова много те обичам, че… — Тя навири глава. — Ама, че съм и аз. Това ще е. Д-р Малори вече не обича мъжа си. Сигурно се е влюбила в друг.
— Успокой се сега. Въобразяваш си работи, дето може да не са верни.
— Например?
— Например, че между докторката и брат ти се мъти нещо.
— И ти ли си мислиш същото? — попита развълнувано тя.
— Нищо не си мисля. А ти си го мислиш. Да се дигнат само двамата със самолет до Централна Америка и да паднат в лапите на въоръжени партизани е адски романтично. Като по филмите. Ама няма що да търсиш под вола теле.
С разочарован вид си призна, че й е минала през ума вероятността Кий и Лара да са станали близки.
— И двамата изглеждаха толкова нещастни, откакто се върнаха. Кий изгаря от нетърпение да замине час по-скоро.
— Винаги е бил скитник по душа. Сама си ми го казвала.
— Този път не е просто от страст „към пътешествията“. Сега не се впуска в ново приключение, а бяга от нещо. Същото важи и за д-р Малори. Не се държеше като жена, чийто любим се е завърнал неочаквано от мъртвите. — Направи гримаса. — Като го видях по телевизията, хич не я обвинявам. Прилича на шушумига. Освен това изобщо не може да се мери по хубост с Кий.
Буи прихна.
— Знаеш ли, че си романтична за сто души?
— Кий каза, че съм влюбена и искам всички да са щастливи като мен. И беше прав.
— Че искаш всички да са щастливи?
— Че съм влюбена. — Тя се взря в изразителните му очи, които също преливаха от обич. Улови лицето му и попита настойчиво: — Кога, Буи?
Темата често изникваше между тях. И всеки път или страстта им се разпалваше с още по-голяма сила, или биваше потъпквана. Тази вечер тя предизвика физически срив. Начумерен, той се освободи от прегръдката, й, изправи се и започна да си закопчава ризата.
— Трябва да поговорим, Джейнълин.
Няма какво да говорим повече. Искам да бъда с теб и толкова. Където ще да е, само да сме заедно.
Той изви срамежливо очи:
— Намерих едно местенце, дето май става.
— Буи! — Едва успя да удържи гласа си до висок шепот, щеше й да изкрещи от възбуда. — Къде? Кога ще ме заведеш? Защо не ми каза по-рано?
Той реши да отговори първо на последния й въпрос:
— Защото не е редно, Джейнълин.
— Стаята ли не ти харесва?
— Не, стаята си я бива. Но… — Млъкна и ядосано поклати. — Мразя да се промъквам тук всяка вечер като смотаняк, да се опипваме и натискаме в тъмното, да шепнем, че сме се забили в тъпата библиотека и после да се изчезвам през черния вход. Няма смисъл.
— Но щом си намерил къде да отидем…
— Ще бъде още по-лошо. Ти си твърде свястна жена, за да смотавам през задните врати на мотелите и да те прекарвам набързо. — Вдигна ръце, за да прекъсне възраженията й. Другото, което е, можеш да си мислиш, че никой няма да ни види какви ги вършим, ама дълбоко се лъжеш. Абсурд, достатъчно дълго съм живял в Идън Пас, за да знам, че тук не остава нищо скрито-покрито. Прекалено много рискуваме, не си струва. Рано или късно слухът ще стигне до ушите на майка ти и тя ще ме натири с пушката или ще ме завре в кучи гъз. Господи, и друг път съм го загазвал яко. Все някак ще живея, стига да не ме очисти. Но не и ти. Ти хабер си нямаш какво е зор. Ще има да се чудиш как да се оправиш.