— И аз съм закъсвала понякога.
— Но не точно така.
Беше научила от братята си, че мъжете мразят жените да плачат. Затова се помъчи с все сили да не избухне в сълзи.
— Да не би да искаш да се измъкнеш, Буи? Нарочно ли измисляш тези причини, за да се отървеш от мен? Кое те отблъсква, че годините са ми множко?
— Какво каза?
Неволно изхълца.
— Заради това е, нали? Опитваш се да скъсаш, защото съм по-стара от теб.
Беше колкото ядосан, толкова и слисан.
— Че ти по-стара ли си от мен?
— С три години.
— Кой го е грижа?
— Теб явно. Затова искаш да се махнеш. Можеш да намериш много по-млада жена от мен.
— По дяволите! — Той закрачи в тесен кръг, ругаейки под носа си. Накрая се върна при нея и я погледна с раздразнение. — За колко време успя да съчиниш тия тъпизъм? За бога, та аз хабер си нямам на колко си години, а и да имах, все таз! Толкова ли зле ме познаваш? По дяволите.
— Тогава защо?
Ядът му се стопи и той коленичи пред нея, като улови ръцете й.
— Джейнълин, що се отнася до мене, ти си най, ама най-скъпото ми същество на тази земя. По-скоро бих дал да ми отрежат дясната ръка, отколкото да те загубя. Затуй не биваше да подхващам цялата тая работа. Трябваше още първия път, щом взех да примирам за теб, да си събера партакешите и да се чупя от града. Знаех си аз, ама не можах да устоя.
Млъкна и се вторачи в лицето й с такава настойчивост, като че се опитваше да го запечата в паметта си. Прокара палец по разтрепераните й устни.
— Обичам те повече от себе си. Затуй няма да се спотайвам с теб в разни наети на час стаи, да те крия като някаква пачавра и да позволя да те одумват като бяла измет.
Изправи се и посегна към шапката си.
— Не мога да сторя това с теб. По-скоро ще пукна. Не, мем. — Нахлупи шапката на главата си и я дръпна яката до периферията.
Лара отмаляла облегна глава върху рамката на вратата.
— Идеята ти не е добра, Кий.
— Откога нещо, свързано с теб, е добра идея?
Нахълта покрай нея. Тя затвори задната врата подире му, като преди това се озърна дали някой не го е забелязал. Предпазливостта й беше излишна. Открояващият се жълт линкълн, паркиран в алеята й, говореше по-гръмко и от местното радио.
Когато се обърна с лице към стаята, го завари да стои подпрян на едно шкафче. Краищата на ризата му висяха измъкнати от дънките. С развлечения си, вълнуващ вид тревожно й напомняше за първата им среща в същото помещение.
Онази вечер й беше поискал уиски. Този път сам си го бе донесъл. Алкохолът се разплиска в бутилката, когато я надигна към устата си и отпи. Раната на слепоочието му беше зараснала, но кожата около нея още изглеждаше охлузена. Както и по ребрата. Изражението му беше нахално, лицето зачервено.
— Ти си пиян.
— Позна.
Тя скръсти ръце на корема си.
— Защо си дошъл?
— Може ли негово превъзходителство господин Портър да излезе да си поиграем? — рече подигравателно.
— Той е още във Вашингтон.
— Но утре пристига. Във вечерното издание имаше съобщение: „Героят-държавник посещава Идън Пас“. Голям праз.
— Щом си осведомен, че не е тук, тогава защо питаш?
Той се ухили.
— За да те предизвикам. Да видя дали сърчицето ти ще се разхлопа при споменаването на името му.
— Мисля, че е по-добре да си вървиш. — Хладно му обърна гръб и отвори вратата.
Ръката му се стрелна иззад гърба й и я затръшна, след което дланта му остана залепена за дървото, като по този начин я приклещи между себе си и вратата. Тя изви лице към него в тясното пространство.
— Така и не отговори на въпроса ми.
— Какъв въпрос?
— За дъщеря ти. Щом се върнахме живи и здрави, трябва да знам. От Кларк ли беше?
Какво ли иска да чуе, запита се Лара. И какво ли искаше самата да му каже?
— Голата истина.
О, господи, какъв небивал разкош за душата й би било подобно признание. Ще обясни всичко, до най-малката подробност, ще запълни неизвестните празноти и тогава току виж успее да омилостиви Кий.
Смекчаващите вината обстоятелства бяха най-кирливи. И за подигравка, тъкмо затова трябваше да останат запазени в тайна. Особено от Кий. Особено сега, когато знаеше, че го обича.
— Рандъл беше бащата на Ашли.
В очите му припламна съжаление.
— Сигурна ли си?
— Да.
Усети, че не му е безразлично, но се мъчи да не го издаде.
— Излиза, че ме подмами напразно да жертвам живота си.
— Не те накарах насила да тръгнеш за Монтесангре, сам се съгласи. Никога не съм намеквала дори, че Кларк е баща на Ашли.