— Но не си го и отричала. — Той се наклони към нея. Дъхът на уиски опари лицето й. — Голяма работа си, а? Бива те да подвеждаш. Хитруша такава. Отначало си блъсках главата как благоразумният ми брат е могъл да се забърка така безотговорно с жената на най-добрия си приятел. Сигурно си му разиграла цяло театро, за да го съблазниш, а? После пък си го пощурила от чукане, додето си е затрил акъла. И след тая дандания горкият Рандъл не те е зарязал. Ама че тъпанар. Мухльо е, вярно, нищо чудно да е и лъжец, но и той не заслужава курвенските ти номера.
Ръцете му се сключиха около кръста й и с едно рязко движение я притиснаха към тялото. Зарови лице в шията й под ухото.
— Умееш да получаваш всичко, дето искаш, от мъжете, а, докторке? Първо им смилаш акъла на пихтия, още преди да са се сетили да си извадят пишката.
Лара стисна очи. Обвиненията бяха гадни. Болеше я от тях, особено когато се сипеха от устата на Кий. Онзи Кий, който неведнъж бе жертвал живота си, за да спаси нейния, гальовният и нежен, чувствен и страстен мъж, за чиято милувка примираше и чийто глас я преследваше даже насън.
Но изхождайки от фактите, такива, каквито той ги знаеше, имаше пълно право да я обижда. Неговото презрение се градеше върху погрешната представа за истината. А тя не можеше да му отвори очите — по-скоро заради самия Кий, отколкото заради себе си.
Безумно го желаеше. Но не при тези условия. Беше си наложила да търпи подигравките на целия свят, но отказваше да подхранва неговите.
— Искам да си вървиш.
— Как не! — Той пусна бутилката с уиски, пъхна ръка под полата й и задърпа пликчетата. — Не мога да се отърва от уханието ти. От вкуса ти. От мисълта за теб. — Устните му покриха нейните и ги смазаха със сърдита целувка. — Господи, трябва на всяка цена да те изтръгна от себе си.
— Не, Кий! — Тя стисна бедра.
— Как така? Не ти е за първи път да кръшкаш.
Тя отблъсна ръката му, която опипваше гърдите й.
— Престани!
— Длъжница си ми, забрави ли? Или деветдесетте хиляди, останали от моите сто бона, или това. — Провря ръка между бедрата й и нахално я погали. — Избирам си това.
— Не!
— Не се тревожи, ще си тръгна преди да съмне. Тоя път мъжлето ти няма да те пипне. По-умен съм от брат ми. А съм и по-добър. Нали?
— Не, не си — извика тя. — Кларк никога не ме е насилвал.
Думите й моментално го отрезвиха, като студената вода, която веднъж бе лиснала в лицето му. Пусна я и залитна назад, шумно запъхтян.
Лара разбираше откъде извира тази неистова грубост и изпитваше към него повече тъга, отколкото яд. Копнееше да докосне лицето му, да зарови пръсти във влажните кичури на косата му, полепнали по челото, да го приласкае, да му признае колко съжалява, че го наранява по най-болезнения начин — като го сравнява несправедливо с Кларк.
Но вместо това, трябваше да отстоява твърдението си и да гледа как устните му се сгърчват от погнуса към презряната, блудна курва на брат му.
Той я измери с очи и пренебрежително изсумтя.
— Не се и съмнявам. Успокой се, докторке. Нищо няма да ти сторя.
Пресегна се през нея и отвори вратата. Едва не се спъна в бутилката. Изрита я от пътя си. Тя се блъсна в стената и се разби.
Изхвръкна навън, прескочи стъпалата наведнъж и се качи в линкълна. Моторът изрева, гумите изсвириха по чакъла, преди да са добили тяга. И бясно профуча нататък.
Лара затвори вратата и с опрян в нея гръб се свлече на пода. Скръсти ръце в скута си, преви се на две и нададе сърцераздирателен вик.
ГЛАВА ДВАЙСЕТ И СЕДМА
— Значи затова било? Затова не искаш да заминеш? — Рандъл бе обиколил помещенията в клиниката и накрая се бе вмъкнал в личния й кабинет, където тя опаковаше книги и документи. Беше долетял от Вашингтон в Далас Форт Уърт и наел автомобил за двата часа път до Идън Пас.
Дълго преди да се появи, по улицата пред клиниката сновяха новинарски фургони и го дебнеха. Когато пристигна, около него се скупчи внушителна тълпа от журналисти и фоторепортери.
Мъчителното изпитание в Монтесангре бе заличило неприятния спомен за скандала, свързан с жена му и сенатора Такет. Също както при непослушно дете, което е получило наказанието си и е обърнало нов лист в живота си, миналото бе забравено и му бе оказан сърдечен прием от президента и държавния секретар. В качеството си на човек, опознал изтънко монтесангренската култура, той стана всепризнат експерт по тези въпроси в Капитолия. Беше важна личност.
Лара стоеше вътре, докато Рандъл провеждаше импровизирана пресконференция. Няколко минути отговаряше спонтанно на зададените въпроси, след което помоли да го извинят.