— Какви ги разправяш?
— Я си напъни мозъчето, Лара. Завършила си медицина с бляскав успех. Убеден съм, че можеш да се досетиш.
— В Монтесангре…
— Да — каза насърчително той. — Продължавай.
— Емилио…
— Чудесно, по-нататък? Впрегни умствените си способности.
Преградите в съзнанието й бяха непроницаеми, но щом проникна зад тях, всичко й стана кристално ясно.
— Ти въобще не си бил негов затворник.
Той се изсмя.
— Браво, мойто момиче! Не искам да ти се струвам като неблагодарник, но не си приписвай заслугата, че си спасила живота ми. Моят „петгодишен план“, както обичам да го наричам, щеше да се осъществи при всички случаи. Смехотворното ти приключение с Кий Такет беше непредвидено събитие, което аз и Емилио използвахме. Така развръзката стана още по-убедителна.
Лара се втренчи в мъжа, който се водеше неин законен съпруг и като надникна в очите му, разбра, че насреща й стоеше луд. Той изглеждаше абсолютно спокоен, невероятно словоохотлив и опасно хитър, най-ужасяващото превъплъщение на злодей.
— Значи всичко е било измама? — прошепна тя.
Рандъл се надигна от коженото канапенце и се приближи до нея.
— След онази сутрин във Вирджиния, във Вашингтон ме намразиха. Кларк имаше влиятелни съюзници, включително президента. Той несъмнено беше смутен от поведението на Кларк. Но подкрепи протежето си. Поне до известна степен.
— По молба на Кларк ме назначи за посланик и дръпна някои конци на Сената, за да прокара по-бързо одобрението на мандата ми. Привидно аз го приех благосклонно, смирено, сякаш ми бяха направили страхотна услуга. А всъщност и на мен ми беше толкова неприятно, колкото и на теб, защото знаех, че това си е официално изгнание. Още незаел поста си, и започнах да кроя планове как да се върна във Вашингтон като герой. Емилио беше умно момче, тласкано от свои амбиции, които се реализираха със смъртта на Перес.
— С убийството му.
— Все едно. Двамата заедно създадохме замисъл, който щеше да осигури изпълнението на съкровените ни желания. Моето „бягство“ трябваше да се разиграе в много внимателно подбран момент и да се извлече максимална полза от него. Със завръщането си в САЩ. Вместо да тая неприязън към хората, задържали ме в плен, аз щях да настоявам да бъда изпратен отново в Монтесангре, за да отворя посолството и да подновя дипломатическите връзки с новия режим.
Лара неусетно се запромъква към телефона.
— Режима на Емилио.
— Точно така. По моя съвет към президента правителството на Емилио скоро ще бъде официално признато. С подкрепата па Съединените щати той ще получи пълна власт над Републиката. Аз пък ще обера лаврите, че съм възстановил мира с една враждебно настроена страна, която би имала решаващо влияние в борбата с наркотрафика. След определен период от време усилията ми положително ще бъдат възнаградени, или с изгодно назначение в чужбина, или тук, във Вашингтон. Доста шеметно израстване за един рогоносец, а?
— Ти си луд.
— Напротив, хитър като лисица, Лара. Всичко е идеално изчислено, уверявам те. След толкова години нещата се подреждат дори по-добре от очакваното. Сега имам нужда само от любяща жена, която да допълва образа ми на първокласен дипломат. Затова, скъпа, ще стоиш неотлъчно и хрисимо до мен, ще се усмихваш на журналистите, ще махаш на тълпите докато не ти кажа обратното. Само да си посмяла да разобличиш всичко. Тя прихна.
— Ти си изменник с мания за величие, Рандъл. Наистина ли се самозалъгваш, че ще участвам в твоя предварителен „петгодишен план“?
— Да, мисля, че ще склониш — отвърна спокойно той! Нима има къде да мърдаш?
— Ще те разоблича. Ще им разкажа за зверствата на Емилио. Ще се обадя на…
— Кой ще ти повярва? — Тъжно поклати глава на заблудата й. — Кой ще се вслуша в думите на жената, хваната в изневяра със сенатора Такет? И днес отношението към тебе е също толкова отрицателно, както онази сутрин, когато напуснахме вилата му. — Посочи телефона, към който се прокрадваше. — Виждам, че гориш от желание да извикаш помощ. Давай. Направо ще станеш за посмешище. Кой ще се хване на въдицата, че един американски посланик е започнал революция, в пълно противоречие с интересите на страната, на която служи?
— „Започнал революция“ ли? Какво искаш да кажеш? Революцията започна, когато… когато колата ни беше… Не почакай. — Тя вдигна ръка, като че да отблъсне напиращата лавина от смущаващи мисли. Те връхлитаха съзнанието й с такава бързина, че тя не смогваше да ги подреди.
— Умът ти изневерява, скъпа моя — рече мазно той. Затъпяването ти явно се дължи на живота в дълбоката провинция. Разсъди сама. Казах, петгодишен план. Той пусна корени, когато пристигнахме в Монтесангре, а не от когато ме отвлякоха.