Когато всички ранени бяха превозени до околните болници, той се спусна да помага на огнеборците. Лара също, остана на местопроизшествието, за да оказва първа помощ в случай на дребни порязвания и обгаряния. Улови се, че подсъзнателно се ослушва за характерния глас на Кий. Дори в здрача призори лесно го разпознаваше сред другите.
Направи му знак с глава да се качи в колата й. Щом потеглиха, тя попита:
— Според теб какво ще стане с Фъргъс? — Бяха го отвели с белезници.
— Ще прекара целия си живот зад решетките. Освен че е крал от нас, той носи отговорност за смъртта на дванайсет души.
Лара потръпна.
— Включително и на собствената си дъщеря.
— По-добре да се моли никога да не го пуснат. Дарси заплаши, че ще го убие, ако й се удаде възможност. И наистина ще го направи. — След няколко секунди рече — Спал съм с нея само веднъж. Оная нощ, когато ме простреля.
Очевидно в погледа, който му хвърли, пролича неволен укор, защото той добави:
— Снощи, тъкмо й казвах да ме върне при колата и се препирахме, когато гръмна експлозията.
— Бях несправедлива към нея — призна Лара с тих глас. — Смятах, че не е способна да обича друг, освен себе си. А тя е обичала дъщеря си, и то много. Знам какво е да загубиш детето си. Мога да си обясня защо иска да убие Фъргъс заради участието му в смъртта на Хедър. Станала е случайно, но всъщност той е виновен за нея.
Тя спря в алеята от задната страна на клиниката, никак не й се щеше да влиза и да се изпречва срещу онова, което бе оставила зад гърба си.
— Рандъл е вътре.
— Мой пръв любимец. — Въздъхна дълбоко и отвори вратата на колата. Заедно прекрачиха прага. — Отключено е — забеляза той.
— Толкова бързах, че хич не съм се сетила за това.
Прекосиха тъмните, смълчани стаи. Грозните истини, които й бяха разкрити мигове преди взрива, сега отново я връхлетяха и я изпълниха с ярост.
— Мисля, че го няма — каза Кий.
— Едва ли си е тръгнал. Ей, Портър, къде си? — извика. Приближи вратата към личния кабинет на Лара. Беше наполовина открехната. Той я бутна леко. По гръбнака й полазиха тръпки от страх.
— Кий, преди…
— Портър? — Той пристъпи в стаята. Ругатнята му сякаш я ужили. Тя се втурна в стаята, но се закова на прага.
— О, боже господи!
Кий беше коленичил до проснатото тяло на Рандъл.
Нямаше никакво съмнение, че е мъртъв. Под главата му се виждаше засъхнала локва кръв. На лицето му бе застинала маска на изненада.
— Не съм го направила аз! — изрече задъхана тя. — Не съм аз, не дръпнах спусъка.
Кий вдигна глава и я погледна.
— За какво говориш, по дяволите? Разбира се, че не си ти.
— Насочих пистолета срещу него, но…
— Какво?
— Магнума. — Той проследи показалеца й, който сочеше към револвера, останал там, където го беше изпуснала. — Но не дръпнах спусъка. — покри устата си с ръка. За първи път й призляваше при вида на толкова много кръв. — Взривната вълна ме отхвърли към стената… Но не го застрелях. Дали наистина не съм? — почти паникьосана, протегна ръка напред. — Кий! Дали аз не съм го направила?
Той стоеше и побутваше Магнума с носа на ботуша си. Изражението му беше слисано и мрачно.
— Не съм аз — каза тя и поривисто заклати глава. — Кълна се в бога! Не можех. Само исках да го изплаша. Исках да почувства част от ужаса, който изпитах заради него в лагера на Емилио.
— Лара, не те разбирам.
— Рандъл е виновен за смъртта на Ашли — извика тя, нетърпелива да му обясни.
— Как?
— Бил е свързан с Емилио още отначало. — С оплетени изречения и накъсани фрази му разправи за признанията на Рандъл. — Знам, че звучи невероятно. Но това е самата истина! Кълна се. О, не! — изплака тя и притисна върховете на дланите си до слепоочията, когато съзря недоверието му. — Не и този път! Не бих го понесла пак. Не мога да отговарям за нещо, което не съм сторила.
— Вярвам ти. Успокой се.
— О, божичко, Кий! Не съм го застреляла. Не бих могла. Не съм аз!
— Ти не, но аз да.
Пресипналото признание се разнесе иззад тясното клиновидно пространство между полуоткрехнатата врата и лампата на стената. Кий се пресегна през Лара и затвори вратата, за да провери кой се спотайва зад нея.
ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ДЕВЕТА
— Джоди!
Джоди Такет седеше на пода в ъгъла, подвила крака под бедрото си. До нея лежеше пистолет, с който явно бе извършено убийството. Беше в съзнание, но лявата половина на лицето й бе парализирана. Беше олигавила блузата си.
— Получила е удар. — Лара отстрани Кий и коленичи до майка му. — Обади се на 911.
— Не си струва. Умирам. Искам го. Вече мога. — Думите на Джоди излизаха замазано, съгласните почти не се чуваха. Всички звуци бяха отворени като устните й. Гласните бяха гърлени. Но Джоди се мъчеше ла я разберат. — Не можех да я оставя.