— Точно така, мем. — Той се прокашля и стеснително сви рамене. — Вярно, не е кой знае какво. Временно съм се хванал там.
— Нямах намерение да я подценявам — побърза да отговори тя. — Все някой трябва да работи на такива места. — И тази забележка прозвуча обидно. Тя прехапа устни. — Брат ми непрекъснато кисне там.
— Да, показаха ми го. Вас не съм ви мяркал обаче.
Стори й се, че той се мъчи да сдържи усмивката си. С припрян жест посегна към цепката на блузата си и започна да си играе с копчетата.
— Не, аз… аз никога не съм била там.
— Да, мем.
Джейнълин навлажни устните си.
— Дайте да видим сега — каза тя и отново се върна към заявлението. — Преди „Палмата“ сте работили в щатския…
Тя заекна, щом ясно прочете следващата дума. Ужасена от грешката си, тя не смееше да го погледне и зяпаше заявлението му, докато всичко се размаза пред очите й.
— Точно така, мем — рече тихо той. — Бях въдворен в щатския затвор в Хънтсвил. Пуснаха ме условно. Затова на всяка цена трябва да си намеря работа.
Тя събра цялата си смелост и вдигна очи, за да срещне погледа му.
— Съжалявам, че нямам какво да ви предложа, господин Кейто. — За неин ужас, наистина съжаляваше.
— Е — каза той и се изправи, — не съм се и надявал.
— Защо говорите така?
Той сви рамене.
— Нали съм бивш затворник и прочее.
Не възнамеряваше да го лъже, че затворническото досие не би се отразило на шансовете му да бъде назначен в компанията. Джоди за нищо на света не би го взела. Но Джейнълин не искаше да го отпрати без окуражителна дума.
— Имате ли нещо друго предвид?
— Засега не. — Сложи шапката си и я нахлупи ниско над веждите. — Благодаря, че ми отделихте от времето си, госпожице Такет.
— Довиждане, господин Кейто.
Той се измъкна гърбом през вратата на кабинета, затвори я след себе си, прекоси с мудна стъпка циментената веранда, спусна се бавно надолу по стълбите и се качи в един пикап.
Джейнълин скочи от стола си и се спусна към вратата. Наблюдаваше го през щорите как се отдалечава. Като излезе на шосето, насочи пикапа към „Палмата“.
Върна се до бюрото още по потисната от преди. Трябваше да отхвърли куп документация, но не й се захващаше, обичайната самодисциплина й беше изневерила. Вместо това взе заявлението на Буи Кейто и внимателно изчете всички подробности.
Беше задраскал „неженен“ на мястото за семейното положение. Графата за указване на най-близките роднини зееше празна. Изведнъж Джейнълин си помисли, че се държи като любопитна сврака. Не се канеше да го взима на работа. Първо нямаше какво да му предложи и второ, дори да имаше, Джоди щеше да припадне, ако назначи бивш затворник.
Ядосана на себе си, че си е пропиляла половината сутрин, тя мушна заявлението на Буи Кейто в най-долното чекмедже на бюрото си и запретна ръкави.
— Не тая вратовръзка, Фъргъс. За бога! — Дарси Уинстън изруга от яд. — Не виждаш ли, че не отива на ризата ти?
— Нали ме знаеш какъв съм, слънчице — рече благо той и сви рамене. — Не разбирам от цветове.
— Аз пък разбирам. Смени я с друга. — Тя издърпа една вратовръзка от закачалката в дрешника и му я тикна в ръцете. — И побързай. Ние сме главната атракция тая вечер, а заради тебе ще закъснеем.
— Вече ти се извиних, задето се забавих. В „Зеления бор“ непредвидено се изсипа цял автобус с пенсионери от Файетвил. Трийсет и седем на брой. Трябваше да помогна да ги настанят. Много мили хора. Били са две седмици в Харлингън да строят баптистка мисия за мексиканците. Основавали църковни училища и така нататък. Разправят, че мексиканчетата налитали на сладоледа във фунийки като…
— За бога, Фъргъс, не ме интересува — прекъсна го нетърпеливо тя. — по-скоро свършвай с обличането, моля те. Отивам да подгоня Хедър.
Дарси се понесе крадешком по коридора на горния етаж в просторната им къща към спалнята на тяхното единствено дете.
— Хедър, готова ли си?
Почука по навик, но влезе без да чака позволение.
— Хедър, зарежи тоя проклет телефон и се обличай!
Шестнайсетгодишното момиче затисна с шепа слушалката.
— Готова съм, мамо. Говоря си с Танър, докато стане време да тръгваме.
— Вече тръгваме. — Дарси грабна слушалката от ръцете й, каза нежно: — До чуване, Танър — и я тръшна върху вилката.
— Мамо! — възкликна Хедър. — Колко си груба! Направо ще умра! Толкова си гадна с него! Защо го направи?
— Защото в момента ни очакват в училището.
— Но още няма шест и половина. Там трябва да сме чак в седем.
Дарси отиде до тоалетната масичка на дъщеря си и взе да рови из шишенцата й с парфюм, докато си избра един, след което се напръска с него.