Изправиха се и други и също нададоха одобрителни възгласи, по-шавливите дечурлига използваха промеждутъка да се измъкнат от опеката на родителите си. По-буйните тийнейджъри си заподмятаха топки и се втурнаха към изходите. Беше изключено отново да се въдвори ред, затова шерифът Бакстър приближи устни плътно до микрофона и каза:
— Които са „за“ да гласуват. Предложението е прието. Свободни сте. Внимавайте, като карате към къщи.
Лара бе понесена от тълпата към пътеката. Застанала на пръсти, успя да види как Дарси Уинстън повелително маха на Кий да се качи на подиума при нея. Приличаше на жена, напълно способна да застреля побягналия си любовник, за да не бъде хваната натясно с него. В постоянно нацупените й устни и скосени очи се четеше пресметливост.
— Извинете.
Лара откликна на вежливата молба, изречена зад гърба й, отмести се встрани и едва тогава се обърна, за да се извини за забавянето. Озова се очи в очи с Джейнълин.
Джейнълин плахо се усмихваше, но усмивката й мигом замръзна и тя ахна от изумление. Зяпна като втрещена Лара.
— Здравейте, госпожице Такет — каза учтиво Лара. — Извинете, че ви препречих пътя.
— Вие сте… вие сте…
— Лара Малори.
— Да, аз…
Джейнълин дори на смогна да измисли подобаващ отговор, Джоди не й даде възможност да се обади.
— Какво си се спряла, Джейнълин? — Когато забеляза Лара, лицето й се изопна от злоба.
— Най-после да се срещнем, госпожо Такет — каза Лара и подаде дясната си ръка.
Джоди не обърна внимание нито на протегнатата й ръка, нито на поздрава. Само побутна дъщеря си да върви.
— Побързай, Джейнълин. Имам нужда от чист въздух.
За няколко секунди Лара се почувства вцепенена от унищожителния взор на Джоди. Но случайната им среща не бе минала незабелязано и тя скоро усети как тълпата внимателно я заобикаля. Смутено сви дясната си ръка. Докато пристъпваше по пътеката, всички се отдръпваха. Сякаш бе прокажена. Никой не я удостояваше дори с поглед.
На изхода тя се спря и извърна очи към подиума. Кий се беше качил при госпожа Уинстън. Лара презрително се отдалечи. Бяха си лика-прилика.
Понеже Дарси беше хитра като лисица, Кий бе принуден да отиде при нея на подиума. След като положи специални усилия да привлече вниманието върху него, щеше да събуди любопитството на присъстващите, ако не откликне на молбата й.
Придвижвайки се към подиума, той се опита да открие Лара Малори в тълпата и с ужас установи, че разговаря с майка му.
Видя как Джоди отблъсна протегнатата й ръка и припряно натири Джейнълин по пътеката. За нейна чест д-р Малори не трепна и запази самообладание. Не се разрева, нито ги обсипа с обиди зад гърба им. Остана с високо вдигната глава и с грациозна походка се оттегли към изхода.
Кий се изкуши да хукне подире й и… какво можеше да направи?
Да я попита защо се е лепнала за брат му, когато във Вашингтон е тъпкано с разгонени мъжкари, които горят от желание да се чукат.
Да я накара да напусне града преди зазоряване или… какво?
Ще изглежда като пълен глупак, а той не искаше да й доставя подобно удоволствие. Освен това трябва да си уреди сметките с Дарси. Най-добре първо да ликвидира този проблем и едва тогава да се захваща с нови.
Изкачи се по стълбите към подиума.
— Какво, по дяволите, си намислила, Дарси?
— Здрасти, Кий! — Тя беше разцъфнала в усмивка и въпреки начумереното му изражение, насила взе да го представя. — познаваш ли се с дъщеря ми? Хедър, това е господин Кий Такет.
— Здравейте, господин Такет. — Момичето отвърна любезно, но явно мислеше за друго. — Танър ме чака — каза на майка си. — Може ли вече да вървя?
— Прибирай се направо вкъщи.
— Но всички отиват до езерото.
— Толкова късно? Не.
— Майко! Всички отиват. Моля те.
Погледът, който Дарси хвърли на Хедър, съдържаше неизречена заплаха.
— До единайсет и половина да си вкъщи. Нито миг по-късно.
Хедър запротестира помръкнала.
— Никой не се прибира толкова рано.
— Щом не си съгласна, не ходи, госпожичке.
Момичето се съгласи. Възпитано си взе довиждане с Кий и отиде при един симпатичен младеж, който я чакаше в основата на подиума.
Докато Дарси спореше с Хедър кога да се прибере, Кий наблюдаваше самотното оттегляне на Лара Малори по пътеката. Осанката й беше изключително изискана. Преди да излезе, тя изви глава и хвърли поглед към подиума.
— Кий?
— Какво? — Кий изпрати с очи лекарката и едва тогава отново съсредоточи вниманието си към Дарси. Проследила посоката на погледа му, тя също се взираше към изхода в дъното на залата.