— Не, не бях болен – каза той и зъбите му просветнаха под мустаците. – Просто неразположен, тъй като бях яздил твърде дълго предишните четири дни.
Прикрих лицето си с ветрило като наивна девица на първия си бал.
— Искате да кажете… – започнах.
— Искам да кажа, че имах пришки от седлото – каза господин Клемънс, като се отклони за миг от разказа за журналистическия си триумф. – Колкото сребърен долар. Мина цяла седмица, преди да мога да ходя отново. Може би цял живот вече няма да се кача отново на четирикрака твар. Много се надявам, госпожице Стюарт, местните на Оаху да имат някакъв дивашки обичай да принасят в жертва коне в някой от онези вулкани и че първата кранта, която ще изберат да хвърлят в адския казан, ще бъде именно онова патраво създание, което ми причини толкова страдания.
Госпожа Лайман, племенникът й, госпожица Адамс и останалите не знаеха как да реагират на изповедта му. Аз доволно си веех с ветрилото.
— Е, слава богу, че го има господин Бърлингейм – казах аз. – Вероятно ще е справедливо той да стане вторият най-прочут честен човек по Западния бряг.
Господин Клемънс дръпна дълбоко от пурата си. Вятърът се бе засилил значително, след като излязохме в открито море между островите.
— Господин Бърлингейм го очаква кариера в Китай, госпожице Стюарт.
— Така е, господин Клемънс – отвърнах аз, – но ние не обсъждаме чия кариера е повлияна от това събитие, а само кой е свършил истинската работа. – И след това слязох долу, за да пия чай с госпожа Лайман.
Елинор Пери свали кожения дневник и осъзна, че дебелакът отляво я гледа.
— Интересна книга? – попита той. Усмихваше се с искрената неискреност на търговец. Беше в края на четирийсетте, с няколко години по-възрастен от нея.
— Доста интересна – отвърна Елинор и затвори дневника на леля Кидър. Прибра го в куфарчето, което изрита под предната седалка. Наистина робски превоз.
— За Хавай ли пътувате? – попита търговецът.
Тъй като това беше пряк полет от Сан Франсиско до летище „Кона“ в Кеахоле, Елинор сметна, че въпросът не заслужава отговор.
— Аз съм от Евънстън – каза търговецът. – Мисля, че ви видях на самолета от Чикаго за Сан Фран.
Сан Фран, помисли си Елинор с примирение, което много приличаше на гадене.
— Да – отвърна тя.
Той продължи невъзмутимо:
— Аз съм в продажбите. Микроелектроника. Предимно игри. С още двама от филиала в Средния запад имаме поощрителен бонус. Аз получих четири дни в „Хайат Риджънси Уайколоа“. Това е курорт, където можеш да плуваш с делфините. Без майтап.
Елинор кимна в знак на съгласие с фактите.
— Аз не съм женен – каза той. – Е, всъщност съм разведен. Затова пътувам сам. Другите момчета – те спечелиха по две карти за курорт, но компанията дава само една, ако не си семеен. – Дебелакът се усмихна вяло и по-искрено от преди. – Е, затова пътувам сам за Хавай.
Елинор се усмихна с разбиране и пренебрегна въпроса, който се подразбираше: А вие защо пътувате сама за Хавай?
— В някой курорт ли отивате? – попита търговецът на микроелектроника след дълго мълчание.
— В „Мауна Пеле“ – каза Елинор. На малкия екран пет реда пред тях Том Ханкс казваше нещо с момчешка усмивка. Хората със слушалки се засмяха.
Търговецът подсвирна.
— О, „Мауна Пеле“. Еха. Това е най-скъпият суперкурорт на западния бряг на Големия остров, нали? По-луксозен от „Мауна Лани“ или „Кона Вилидж“ или „Мауна Реа“.
— Наистина не знам – каза Елинор. Не беше съвсем така. Когато направи резервациите чрез туристическата агенция в Обърлин, жената се опита да й предложи другите курорти, които били също толкова хубави, но много по-евтини. Не спомена за никакви убийства, но много се постара да я убеди да не ходи в „Мауна Пеле“. Когато Елинор настоя, цените, които агентката цитира, наистина бяха стъписващи.
— „Мауна Пеле“ май е новата игрална площадка за милионери, нали? Така мисля – рече търговецът. – Видях нещо по телевизията. Сигурно имате много добра работа, щом можете да си позволите ваканция на подобно място. – Той се усмихна хитро. – Или сте омъжена за някого, който има много добра работа.
— Аз преподавам – каза тя.
— О, така ли? На кой клас? Напомняте ми на моята учителка в трети клас.
— В „Обърлин“ – каза Елинор.
— Това някаква гимназия ли е?
— Колеж в Охайо.
— Интересно – каза търговецът, но по гласа му личеше, че бързо губи интерес. – И какъв предмет преподавате?