Под нея имаше равно пространство и някаква по-тъмна сянка – която можеше да е отворът на пещера. Лавата течеше на няма и десет метра от този отвор надолу по склона. Елинор беше изумена от жегата и бързината на този поток; той се движеше като преляло планинско поточе, черно и червено се спускаха със скоростта на товарен влак, а жегата от магмата я накара да вдигне ръка, за да заслони лицето си. На стотина метра надолу по склона имаше гейзер от лава, който се издигаше на петнайсет-двайсет метра във въздуха. Напомняше за фойерверките, които беше виждала като дете в малкото градче в Охайо. При тях коронният номер бяха финалните фонтани от искри и течен огън. Но не такива. Петстотин метра по-надолу имаше още един гейзер, по-висок и по-ярък, а под него пламтящи пукнатини и фонтани, и така до невидимото море на поне дванайсет километра разстояние. Елинор се запита дали тази вълна от стопена скала е стигнала вече до курорта „Мауна Пеле“. Присви очи нагоре, но не можеше да види хеликоптера сред облаците дим и пепел. Косата на Пеле блестеше тук-там, пръснати сред канарите и острите черни процепи кичури, подобни на стъкло и отразяващи адската светлина.
— Елинор – каза един глас.
Тя бързо се обърна и видя силуета на жена в тъмния отвор на пещерата.
— Моли Кевалу?
— Ела – каза жената и отстъпи в мрака.
Елинор си погледна часовника и забърза нагоре по сипея. Имаше по-малко от седем минути до завръщането на хеликоптера.
На десетина метра навътре пещерата се разширяваше. Елинор забеляза килим на гладкия под от лава, хубава стара маса с два стола, един люлеещ се стол и малка масичка, направена от касетка. Други касетки бяха направени на рафтове, по които имаше книги. В кухненския кът блестяха медни съдове, три съскащи фенера озаряваха сцената с топлата си светлина. Все още имаше чувството, че е в някакъв сън. Тя дори не попита откъде жената знае името й.
— Седни – каза Моли Кевалу. Елинор очакваше тя да е старицата, която бе видяла в караваната на Ленард и Леополд, но не беше същата. Моли Кевалу може и да беше Лудата старица на Големия остров, но на Елинор й приличаше на бившата ръководителка на катедрата по английски в Обърлин. Сивата й коса бе прибрана назад в стегнат кок, който бе удържан от красив гребен от костенурка. По лицето й почти нямаше бръчки, веждите бяха изящни, брадичката – решителна, а очите изглеждаха по-скоро развеселени, отколкото безумни. Тя беше с кафеникави панталони, червена копринена риза с отворена яка, която разкриваше тюркоазена огърлица, подобна на украшенията на навахо. Беше обута със солидни туристически обувки и на ръката й имаше простичка, но елегантна гривна от малки миди.
— Заповядай, седни – каза Моли Кевалу и посочи люлеещия се стол. Тя самата издърпа един стол от масата.
— Нямам много време – каза Елинор, докато се настаняваше на стола и си мислеше: „Това истинско ли е?“ Истинско беше. Чуваше съскането на фенерите, усещаше миризмата на сяра от потока лава до пещерата.
— Знам – каза Моли Кевалу. Тя се наведе напред и я докосна по коляното. – Имаш ли представа в какво си се забъркала, Елинор Пери от Охайо?
Елинор примигна.
— Това е битка – каза тя тихо сред уютната, изпълнена с леко съскане пещера. – Пана-ева и другите демони…
Моли Кевалу вдигна ръка и направи пренебрежителен жест.
— Пана-ева е нищо. Нищо. Камапуа’а оспорва властта на Пеле над този остров. Камапуа’а е този, който използва хаоле, за да подготвят пътя му.
— Да подготвят пътя му – повтори Елинор. Ушите й забучаха. – Дори при леля Кидър и Марк Твен…
— Глиганът – каза Моли Кевалу. – Мъжете кахуна казват, че боготворят Пеле, но дълбоко в сърцата си следват глигана.
— Глигана – повтори Елинор.
Моли Кевалу се наведе още по-близо и стисна ръцете й над лактите.
— Ти си смела, Елинор Пери от Охайо. Мислиш, че ще слезеш в Подземния свят на Милу като твоята предшественичка.
Елинор примигна отново. Откъде знае всичко това?
— Ще се провалиш, Елинор Пери. Тялото ти ще умре, преди това да се случи. Но не бива да губиш куража си. Именно тихият женски кураж на нощта свързва силата ни и балансира шумния дневен кураж на мъжете. Нашата смелост е източникът на мрака, който създава мрак, разбираш ли, Елинор Пери от Охайо?
— Не – каза Елинор. Мислеше си: Тялото ми ще умре? А каза: – Искам да разбера, но не мога. – Аз преподавам история и литература на Просвещението.