— Чуй ме – каза Моли Кевалу и се изправи. Започна да пее тихо:
Когато земята стане гореща,
когато небесата се обърнат,
когато слънцето потъмнее,
за да заблести луната,
когато изгреят звездите,
тинята, която е изворът на земята,
изворът на мрака създава мрак…
Напевът за Сътворението – помисли си Елинор. – Прост, обикновен напев за Сътворението. Ще умра ли?
— Когато бездната се обърне и земята се загрее – пееше Моли Кевалу,
когато бездната се обърне над обърнатото небе.
От извора в тинята се е събрала земята,
от извора в мрака се е събрал мракът,
от извора в нощта се е събрала нощта.
Единение – помисли си Елинор. – Утробата на нощта. Родното място на вселената при сблъсъка на противоположности. Дори войната между Пеле и Камапуа’а трябва да продължи.
— От дълбините на мрака, дълбокия мрак – пееше Моли Кевалу, –
мрака на деня, мрака на нощта, на самата нощ.
Нощта роди.
Роди се Кумулипо в нощта, мъж.
Роди се По’еле в нощта, жена.
Но изнасилването трябва да спре – помисли си Елинор. – Балансът трябва да се възстанови, или ще бъде изгубен. Част от съзнанието й разбираше. На друга част не й пукаше. Трябва ли да умра?
— Роди се мъж за тесния поток – пееше Моли Кевалу. Тя докосна ръката на Елинор. Елинор стана и я последва към отвора на пещерата. Лавата съскаше и пръскаше червена светлина. Някъде над тях се чу бучене.
Роди се жена за широкия поток,
роди се нощта на боговете.
Моли Кевалу пусна ръката й.
— Върни се, Елинор Пери от Охайо. Върни се и направи каквото трябва. Бъди смела.
Елинор се обърна и понечи да тръгне, но пак се обърна паникьосана.
— Не! И ти трябва да си там. Да помогнеш.
— Някой ще бъде там, за да помогне – каза тихо Моли Кевалу, думите й бяха заглушени от съскането на лавата. – Винаги има акушерка, която да ни помогне, когато започнат болките.
Елинор поклати замаяно глава. Всичко й се струваше така ясно само преди миг.
— Трябва да дойдеш…
— Не тази нощ – каза Моли Кевалу. Вдигна пръст и посочи към реката от лава, която се спускаше по склона на вулкана. – Тази нощ трябва да направя приношение другаде. – Тя тръгна бързо, стисна ръката на Елинор и изчезна в пещерата.
Елинор се поколеба за секунда, после се запрепъва невиждаща по склона към върха на съборената канара, наречена Хопое, Танцуващия камък.
Хеликоптерът се спусна след миг, вихърът му вдигна ослепяващ прах. Ревът му я оглушаваше. Нечии ръце я издърпаха. Някой викаше нещо отново и отново. В първия миг тя не разбра думите. Те й се струваха на непознат език.
— Не – каза накрая, докато Пол я закопчаваше. – Няма я там. Няма никого.
— Добре – каза Майк, пилотът с добрите очи. Двигателят заръмжа. Те се издигнаха, наклониха се и полетяха.
— Байрон сан – каза Хироши Сато, когато пристигна ястието от печени охлюви с песто от масло, сушени на слънце домати и бяло вино. – Електричеството изглежда ненадеждно. – Ветроупорните фенери светеха, наредени по дългата отрупана маса. Сервитьори поставяха купи с малайзийска салата от скариди, с шишчета от тигрови скариди, сервирани с гадогадо дресинг с фъстъчено масло и пържени зеленчуци върху канапе от зелена салата.
— От времето е – каза Тръмбо. – Има буря тази нощ, но имаме помощни генератори. – Кимна на Боби Танака, който натисна ключа. Електрическите свещи на полилеите светнаха. Боби изключи светлината. – Но предпочитаме свещите – каза Тръмбо.
Сервитьорите с бели сака сервираха спаначена салата за онези, които не обичаха скариди. Дресингът от лук, чесън и копър с малко узо накара Тръмбо да примигне. Натрошеното фета сирене добавяше приятен контраст към спанака. Донесоха и топъл хляб фокача, изваден току-що от фурните. Андре, възрастният сомелиер, отвори бутилките и донесе на Тръмбо тапите. Тръмбо не им обърна внимание и посочи да му налеят вино.
— Все още се тревожим за нашия приятел Цунео – прошепна Хироши Сато, като се наведе, за да не го чуе никой друг. – Колкото и да е безотговорен, не е типично за него да пропусне бизнес среща.
— Е, да – каза Тръмбо. – Сигурен съм, че е добре. Всъщност съм сигурен, че ще се върне за подписването след вечерята.