Сато издаде нещо като ръмжене, което японците използваха в емоционални, но неясни случаи. После се посвети на малайзийските скариди.
— Извини ме за миг, Хироши – каза Тръмбо. Беше видял Уил Брайънт да влиза в залата, говореше с двама охранители. Тръмбо го изведе на терасата. Вятърът ревеше, облаците се събираха, озарени от вулкана.
— Телата са пак във фризера – каза тихо Брайънт. – Отцепихме седмия етаж. Майкълс сложи хора да пазят асансьора, стълбите и мецанина.
— Ами Фредриксън?
— Той се обади преди няколко минути – каза Уил Брайънт. – Ужасен е. Каза, че идва буря, иска да се прибира.
— Кажи му да стои там – рече Тръмбо. Издърпа Брайънт към перилата. – Уил, имам работа за теб.
Помощникът чакаше. Беше с кръглите очила с рогови рамки „Армани“ и очите му изглеждаха огромни зад стъклата.
— Помниш ли пещерата, за която ти казах? И прасето? И че Дилън и Съни Такахаши приличаха на призраци или зомбита?
Уил Брайънт кимна.
— Ами прасето каза, че ако искам Съни, трябва само да сляза и да си го взема.
Уил Брайънт кимна.
— Уил – каза Тръмбо. – Искам да отидеш и да го доведеш.
Уил Брайънт завъртя бавно глава, докато огромните очи се насочиха право към шефа му.
— Веднага – каза Тръмбо.
— Аааа – започна помощникът. Облиза устни и опита отново: – Аз тъкмо сложих тялото на Съни Такахаши във фризера.
— Да – рече Тръмбо и махна пренебрежително с ръка, – но аз мисля, че прасето държи духа му или нещо такова. Ти слез долу, вземи го и ще видим как ще го върнем в тялото на японеца навреме, за да подпише Сато сделката тази нощ.
Очите на Уил Брайънт не примигваха зад кръглите стъкла.
— Искате да изляза в бурята, да намеря пещерата, която Фредриксън пази, да сляза в нея, да говоря с прасе и да доведа духа на Съни Такахаши навреме за подписването?
— Да – каза Тръмбо с облекчение. Когато инструкциите бяха ясни, Уил Брайънт никога не го подвеждаше.
— Майната ти – рече Брайънт.
Тръмбо примигна.
— Какво?
— Майната ти. – А после, сякаш сетил се със закъснение, добави: – Шефе.
Тръмбо устоя на порива да стисне харвардския възпитаник за кльощавия врат и да го хвърли от терасата на седмия етаж. В общи линии бе сторил нещо такова с миналия си асистент.
— Какво ми каза?
— Казах „Майната ти“ – повтори спокойно Брайънт. – Тук измряха много хора и нямам намерение да се присъединявам към тях. Не ми влиза в длъжностната характеристика.
Тръмбо се тресеше от гняв. Стисна ръце зад гърба си, за да скрие треперенето им.
— Ще ти платя добре – каза той през зъби.
Уил Брайънт чакаше.
— Десет хиляди долара.
Уил Брайънт се засмя тихо.
— Добре, мамка му, петдесет хиляди – каза Тръмбо. Можеше да изпрати някой охранител да доведе Съни, но те бяха прекалено глупави за тая работа. Боби Танака беше слабак, а вече беше уволнил Стивън Ридъл Картър. Оставаше само Брайънт.
Уил Брайънт поклати глава и зачака.
— По дяволите – изпъшка Тръмбо със зачервено лице и изопнат врат, – колко искаш?
— Пет милиона – каза Уил Брайънт. – В брой.
Зрението на Тръмбо сякаш се стесни до тесен черен тунел, украсен с червени петънца. Когато отново беше в състояние да вижда, каза:
— Един милион.
— Майната ти – отвърна помощникът му.
Оставаше му или да убие това дребно изнудваческо копеленце, или да си тръгне. Тръмбо се залюля на пети и се върна на вечерята. Сервитьорите вече поднасяха основното ястие – опакапака с кора от джинджифил и малки лукчета, агнешки хапки на тиган с коричка от макадамия, кокос и мед, в сос от звезден анасон.
— Добре ли си, Байрон сан? – попита загрижено Сато. – Лицето ти е с цвета на рак.
— Добре съм – каза Тръмбо, вдигна ножа и си помисли колко ще е хубаво да го плъзне между ребрата на един кльощав предател. – Хайде да ядем шибаната храна.
18 юни 1866 г.,
в безименно село на брега Кона
За миг бях сама в Царството на призраците. Лава тръбата продължаваше, но не към мрак. Стените сияеха със смътна фосфоресценция. Зад извивката на пещерата се чуваха смътни гласове. Набразденият под беше груб под босите ми крака. Усещах гадната миризма на маслото от кукуи по кожата си.
Бързо развързах въжето, освободих се и го дръпнах, за да покажа на господин Клемънс, че съм се спуснала. Слънчевата светлина се отразяваше в стената над мен, но един скален къс не ми позволяваше да видя спътника си. Извърнах се, когато той започна да се спуска по въжето.
Погледнахме се за миг, някак вече не се чувствахме така голи в сумрака тук, и започнахме да вървим към сиянието.