— Все още ми прилича на светлината на светулки – прошепна господин Клемънс. Спряхме при завоя на пещерата и той надникна, преди да продължим.
Обърна се, мустаците му направо потрепваха от вълнение.
— Призраци – прошепна.
— Колко са? – попитах тихо.
— Колко са? – повтори той. – Колко били? Не знам… към деветстотин осемдесет и седем хиляди, шестстотин трийсет и един според мен.
Втренчих се шокирана в него.
— Не знам колко са! – прошепна по-високо той. – Цял банкет. Или пък полк. Не съм свикнал да броя призраци. Но са достатъчно за няколко карета бридж, че и ще останат за зяпачи.
Изкривих лице при фриволния му тон по този така важен въпрос.
— Откъде знаете, че са призраци, господин Клемънс? Само защото ни казаха, че ще ги видим тук ли?
Червенокосият кореспондент кимна, сви рамене и потупа голите си гърди, сякаш търсеше джобовете си, за да извади пура.
— Да, госпожице Стюарт. Както и заради факта, че сияят като блуждаещи огньове и виждам през тях като през рядък бульон. Това бяха основните признаци, но пък аз не съм детектив. Може и да е сенатска комисия, която събира кворум, но тъй като са голи, ми се струва малко вероятно. Бих заложил на призраци. – Поколебах се и той прие това за страх, защото каза: – Ще продължаваме ли? Или да се връщаме на повърхността?
— Ще продължим – отвърнах веднага. И като забелязах как са се зачервили бузите му, добавих: – Не се смущавайте толкова от неприличния ни вид, сър. Нашите достопочтени предци Адам и Ева са се чувствали съвсем удобно в него.
Господин Клемънс изсумтя тихо и прошепна:
— Това е вярно, госпожице Стюарт. Аз не съм точно богослов, но мисля, че все пак Адам и Ева са били малко по-близки, говорили са си на „ти“.
— Ще продължаваме ли, господин Клемънс?
Той се обърна и ми подаде ръка. Аз я хванах. И тогава навлязохме в селенията на Милу, съвсем дружески, като двама добре облечени граждани на Сан Франсиско, които отиват на бал. Изглежда, призраците в задгробния живот се занимаваха със същото, с което се бяха занимавали и приживе. Пещерата се разширяваше и вече се виждаха много сияещи фигури, все местни от Сандвичевите острови, доколкото можех да преценя. Някои спяха, много играеха на някакви игри, предимно на игри с камъчета, които бях виждала по улиците на Хило и по-малките селища, други търкаляха кокосови орехи към кол и си плащаха залозите с кокалчета, а трети ядяха – много от тях бяха събрани около голяма купа с лилава каша, която местните наричат пои. Имаше и такива, които просто се разхождаха, мъже с жени, жени с жени, и някои от тези двойки, изглежда, се ухажваха след смъртта, както вероятно са правили приживе.
С господин Клемънс продължихме бавно, на разстояние от тях.
Макар в никакъв случай да не сияехме като тези призраци, като че ли маслото от кукуи все пак излъчваше някакво сияние около нас, донякъде подобно на призрачното. Няколко пъти призрак се откъсваше от заниманието си и като чели се плъзгаше към нас, сякаш да ни посрещне с добре дошли на това място, но когато влезеше в обонятелен обхват и усетеше маслото, бързо се обръщаше и кривеше лице, сякаш казваше: „Какъв смрадлив призрак!“ Именно след тези случаи забелязах, че макар призраците в голямата пещера да разговаряха един с друг – устите им се отваряха и затваряха, челюстите им се движеха, израженията им се променяха, – не се чуваше нищо, наистина, нито звук, освен вятъра, който виеше през многото пукнатини по стените на тази основна зала.
Господин Клемънс ме стисна над лакътя и кимна към една странична пещера. И сякаш да оспори заключението ми за немотата на това призрачно селение, едно огромно прасе – глиган, който тежеше сигурно поне половин тон – спеше на входа на тази странична пещера. Хъркането му бе съвсем чуваемо – всъщност хриптенето и свиренето на въздуха, който влизаше и излизаше от огромната му зурла, бе точно шумът, който бях взела за свирене на вятъра през пукнатините на пещерата.
Спомних си за предупреждението на жената да не будим прасето и вече се отдалечавах на пръсти в обратната посока, когато господин Клемънс посочи и кимна отново.
Зад прасето, в една дълбока ниша в стената на пещерата, имаше няколко сияещи фигури. Макар и голи като останалите, те очевидно не бяха духовете на местни. Повечето от хаоле призраците бяха мъжки, но видях поне една възрастна жена сред това паство… защото то наистина беше паство. Една дълга четири стъпки издатина от лава с относително равна повърхност очевидно беше използвана като амвон и неколцина от призраците май се бяха събрали на проповед. Един по-възрастен и по-висок дух вероятно беше преподобният Уистър. Възрастната жена сред събралите се трябваше да е съпругата му. Имаше и други мъже; опитах се да си спомня подробности от историята, която чухме в Къщата при вулкана – по-високият от младите мъже трябваше да е Огюст Стантън, покойният съпруг на вдовицата Стантън. Друг млад мъж вероятно беше господин Тейлър. Смръщих се, като си спомних, че са го открили с източена кръв и в описанието на смъртта му присъстваше изразът, че главата му „се пукнала като кокосов орех“. Те не изглеждаха особено зле в призрачната си форма, но се забелязваше някакъв странен отвлечен поглед в очите им, какъвто не знаех дали са имали и приживе.