Господин Клемънс кимна отново и аз едва не възкликнах; когато видях следващия, който излезе да говори от амвона. Фигурата на преподобния Хеймарк беше също толкова впечатляваща гола, както и с мисионерските одежди. Нашият бивш спътник опря ръце на ръба на камъка с лекотата на човек, свикнал да говори от амвона, наведе се напред и започна да говори нещо нечуваемо. Събралите се го слушаха като зомбита, също като в презвитерианска църква в топла неделна утрин.
Господин Клемънс прошепна в ухото ми така, че да не се чуе дори на няколко крачки.
— Как ще го вкараме в кокосовия орех?
Поклатих глава. Нямах представа как ще минем покрай прасето. Всъщност за да влезем в тази странична пещера, трябваше да прекрачим чудовищната зурла. От тази мисъл се разтреперих.
И сякаш чул мислите ми, спътникът ми се наведе отново към мен и прошепна:
— Вие стойте тук. Аз ще се опитам да стигна до преподобния Хеймарк.
Отговорих, като стиснах ръката му и започнах да клатя глава. Още духове се бяха приближили въпреки нашата воня и мисълта да стоя тук сама, докато тези мъртви неща се докосват в мен, беше непоносима.
Господин Клемънс кимна с разбиране и започнахме бавния си преход покрай зурлата на прасето. Подът на пещерата беше неравен и аз усещах нарастващ ужас при мисълта, че може да се подхлъзна и да се стоваря върху тази покрита с четина грамада. При по-близък оглед прасето ми се стори още по-огромно, сигурно тежеше цял тон. Приличаше на малък слон с настръхнала четина и ужасяваща глава. Когато стигнахме до момента, в който трябваше да прекрачим главата му, осъзнах със замайване, че спящият звяр има много клепачи… не два или четири, а поне осем. Зърнах малко от черните очи под тези клепачи и за миг бях сигурна, че чудовището само се преструва, че спи, за да се приближим към него. Още докато вдигах босия си крак, за да прекрача зурлата му, усещайки отвратителния топъл дъх на стъпалото си, въображението ми ме снабди с картина, в която тези очи внезапно се отварят, устата с твърде човешки зъби също се отваря и се затваря на глезена ми. Чувах хрущенето на костта и разкъсването на сухожилията, когато прасето поглъща стъпалото ми на една хапка и после вдига огромната си като бъчва глава, за да изяде и остатъка от крака ми…
Господин Клемънс ме хвана, преди да съм припаднала. Така ми се зави свят, че се наклоних към четинестия гръб на прасето и единствено силната лява ръка на бившия речен капитан ме задържа права. Докато бяхме вкопчени така, като танцьори в бавен пирует, аз се овладях и възвърнах равновесието си.
Прекрачихме прасето и се озовахме в дълбоката ниша в стената на пещерата. Ако се събудеше сега – а внезапно осъзнах, че глиганите имат силно обоняние и със сигурност нашата воня ще го събуди, – щяхме да се окажем пленени заедно с другите призраци на хаоле. Спомних си думите на Пеле, че глиганът ще ме изнасили и ще изяде моята хи-хи’о, ако го събудя. И отново цялото ми тяло изтръпна от отвращение, а кожата ми изстина. И господин Клемънс пак ме задържа, като притисна силната си ръка към голия ми гръб. Подобни интимности щяха да са немислими само преди час; сега обаче бяха добре дошли.
Минахме през малката група християнски духове. Бяхме дошли за нашия приятел, преподобния Хеймарк, но старицата от колибата ни заповяда да изведем всички хаоле ухане от пещерата, за да може Пеле да поднови битката с враговете си. Погледнах към господин Клемънс, но беше очевидно, че той няма никаква представа как да накара тези призраци да помръднат.
Проблемът се реши сам. Християнските духове не харесаха миризмата ни, също като канака, и ни отвориха път. Господин Клемънс водеше към олтара, където призракът на преподобния Хеймарк проповядваше на своето паство. Призракът на нашия едър приятел ми заприлича на неуспешна восъчна имитация на живия човек, когото познавах. Устата му се движеше беззвучно, докато господин Клемънс не докосна ръката му. Призракът на преподобния Хеймарк веднага се обърна, сякаш призован, слезе от импровизирания амвон и последва господин Клемънс, който го поведе през тълпата.