И аз опитах тази техника. Получи се добре. Леко докосване по ръката призоваваше призраците да ни последват. При първото докосване – на жената, госпожа Уистър, предполагах – отдръпнах бързо ръка. Нейната не беше по-материална от бриз – студен бриз. Но тя се обърна послушно и ме последва към зурлата на глигана и свободата.
След още докосвания хаоле призраците ни последваха като козлета майка си. Господин Клемънс водеше и спря само за миг, преди да вдигне босия си крак над зурлата на хъркащото прасе. За секунда се изплаших, че ектоплазмените крака на преподобния Хеймарк ще събудят глигана, но после забелязах, че всъщност призраците не докосват земята, когато вървят.
Щом дойде моят ред да мина над спящото прасе, сърцето ми се разбумтя така силно, че бях сигурна, че прасето ще го чуе и ще се събуди. Но призовах смелостта си и отново вдигнах крак над грозната зурла. Видях зъбите му – огромни, остри, блестящи. Малка локвичка слюнка се бе събрала на пода на пещерата под зурлата му.
Минах без произшествия. Следващите ме призраци дори не погледнаха към прасето, когото се понесоха след мен. Запитах се какво ще сторя, ако тези призраци продължат да ме следват така вечно. Докато се движехме към изхода на пещерата, а преподобният Хеймарк и останалите се рееха като балончета на връвчица след нас, аз реших, че ще решавам този проблем, когато се изправя пред него във външния свят.
Част от другите призраци последваха процесията ни с нещо като призрачно любопитство. Нямаше викове, не се вдигна тревога; всъщност не се чуваше нищо освен хрипливото дишане на чудовищното прасе – звук, който отслабна, но така и не изчезна напълно, колкото и да се отдалечавахме по тръбата на лавата.
Повечето местни духове се върнаха, преди да стигнем под пукнатината на входа, но един – красив млад мъж с празни очи – продължи да ни следва. Внезапно осъзнах, че това е преданият, но злощастен местен на име Калуна, когото преподобният Уистър убил неволно, след като момчето вдигнало ножа си, за да положи клетва. Нямаше значение. Старицата ни каза да не взимаме местни призраци и наистина ухане на този млад човек не се опита да ни последва през отвора.
Господин Клемънс се наведе към мен и прошепна:
— Ще се изкача пръв и ще ви издърпам.
Мисълта да остана сама в полумрака с тези сияещи безмозъчни същества неми хареса, но прехапах устна и кимнах в съгласие. Преди да се изкачи обаче, той направи нещо невероятно. Отвори кокосовата черупка, която младата жена му беше дала, и я задържа срещу ектоплазмената особа на преподобния Хеймарк, като започна да го бута и завира вътре. Колкото и да е невероятно, фигурата на нашия спътник започна да се излива в кокосовата черупка като мъгла през ключалка. Господин Клемънс работеше усилено, набутваше остатъците от свещеника през малкия отвор. Беше трудно – както ми каза по-късно господин Клемънс, – все едно да сгъваш голямо платно в малка торба.
Но накрая призракът беше сгънат. Господин Клемънс набута и последните остатъци от свещеника в кокосовия орех, запуши го и започна да се катери по въжето.
— Ами тези? – прошепнах трескаво и посочих към паството на преподобния Уистър, към втренчената в нищото госпожа, също толкова втренчения господин Стантън, госпожа Тейлър с празния поглед и още един-двама, чиято история не знаех.
Господин Клемънс се обърна на въжето и прошепна:
— Най-добре да ги оставим да излязат както могат. Мисля, че нямат тела, в които да се върнат, затова ще се оправят сами. От думите на старицата излиза, че те са лапу, призраци на мъртвите, а не отвлечени хи-хи’о, духове на живи, като нашия приятел. – Той беше леко задъхан, докато бе заел почти хоризонтално положение, увиснал на въжето. Осъзнах с шок, че започвам да свиквам с голотата на господин Клемънс. – Освен това – добави той и продължи да се изкачва – не мисля, че в кокоса има свободно място.
Господин Клемънс се изкачи нагоре и се изгуби от поглед. За миг останах сама със сияещите призраци, които ме бяха последвали дотук, включително местния Калуна, чието тъжно лице беше единственото изражение на емоция, което видях в призрачното царство на Милу.