Внезапно сърцето ми започна да препуска и аз се обърнах, защото нещо бе помръднало в сенките. В ума ми се появиха образите на Пана-ева, но не видях нито гущер, нито създание от мъгла в прохода на лавата.
Отне ми секунда да осъзная, че всъщност ме е стреснало не някакво присъствие, а по-скоро отсъствие.
Глиганът беше спрял да хърка.
Корди чу хеликоптера, преди да го види. После той обиколи Голямото хале, прожекторът му озари палмите и примигна два пъти, сякаш в поздрав към нея, преди да продължи с бучене и да се изгуби в мрака на нощта.
Корди знаеше какъв е планът на Нел. Тя знаеше, че освен ако старицата в планината не я е разубедила, Елинор смята да се спусне в Подземния свят, за да изведе духовете на хаоле оттам, за да може Пеле отново да се сражава с враговете си, без да се страхува за тези заложници. Корди знаеше също и че Нел ще се опита да убеди онзи куратор да слезе в пещерата с нея – ако все още бе в действие старото правило, че са нужни мъж и жена, за да поведат призраците.
На Корди не й пукаше за този план. Не й пукаше за спасяването на „Мауна Пеле“ или за призраците на изчезналите гости. Тя искаше само приятелката й Нел да бъде жива и здрава. Със студена тръпка Корди Стъмпф осъзна, че ще трябва да отиде до хеликоптерната площадка, за да предупреди Нел и Пол за бродещите в нощта създания… но за да стигне дотам, трябваше да излезе сама в тъмното и да се озове сред споменатите бродещи в нощта създания.
— Мамка му – каза дребната жена. Сложи сламената си чанта на рамо, провери дали всичко необходимо е вътре и отключи вратата.
На шестия етаж беше тъмно. Тя чуваше смях и музика от купона на Тръмбо на горния етаж, но всичко надолу тънеше в мрак и тишина. Корди беше сигурна, че асансьорът за гостите не работи, което означаваше шест етажа по едно от двете стълбища – в източния или западния край на Голямото хале. Те бяха открити, което би трябвало да помогне, но единственото осветление идваше от фенерите и светлините горе и от адското сияние на вулкана на изток.
Е, сигурно е достатъчно, за да видя гигантски прасета – помисли си Корди. Тя държеше револвера в дясната си ръка и заключи вратата на апартамента след себе си. Измина четири крачки и се смръщи, облегна се на перилата към централния двор и свали солидните си обувки, след което ги прибра в плетената чанта. Чорапите й не вдигаха толкова шум по плочите. Така е по-добре – каза си тя.
Тръгна бързо към стълбището.
Елинор почти не помнеше последния етап от полета с хеликоптера, толкова объркани бяха мислите и чувствата й. Пилотът като че ли беше притеснен къде е Моли Кевалу и нейното настояване, че пещерата е била празна, явно не го успокои. Мълчанието на Пол от задната седалка беше изпълнено със скептицизъм.
Те завиха над океана към „Мауна Пеле“.
— Няма светлини – каза Майк и натисна ключ на таблото, който включи прожектора под хеликоптера. Елинор видя тъмни халета, празен плаж и изоставен Корабокрушенски бар, а растенията в градините се люлееха силно на вятъра.
— Не знам дали да те оставяме тук – каза Майк, когато приближиха до тъмната хеликоптерна площадка. – Те като че ли не са включили дори генераторите. – Увиснаха над площадката, а пилотът погледна първо към нея, а после и към Пол Кукали на задната седалка.
— Сигурно и без това ще обявят евакуация на сутринта. Защо не ви оставя в Кона по пътя на север?
— Ще се оправим – каза Пол. Звучеше изморен.
— Не знам – настоя Майк. – Нали видяхте новата пукнатина на склона. Има активен гейзер на по-малко от пет километра оттук и Бог знае какво се случва в проходите на лавата.
— Ще се оправим – каза пак Пол.
Майк се поколеба още малко и после кацна, като използваше прожектора, за да осветява площадката. Вятърът блъскаше малката машина и Елинор осъзна какво умение е нужно за такова плавно приземяване. Когато кацнаха, тя стисна ръката на пилота върху контролния лост.
— Благодаря ти. Това пътуване беше много важно. Никога няма да го забравя.
Майк я погледна и кимна, но в смайващите му сиви очи имаше незададени въпроси.
— Ще имаш ли проблеми да се прибереш в Мауи? – попита Пол.
Майк поклати глава и потупа по слушалките.
— От кулата в Кеахоле ми казват, че имам почти половин час, преди да се разрази бурята. Достатъчно време да се отдалеча на север от нея и да прекося океана. – Усмихна се на Елинор. – Децата вече ще са яли, но Кейт винаги ме чака, за да вечеряме заедно. Е, късмет.
Елинор и Пол разкопчаха коланите и слязоха от хеликоптера, като инстинктивно се приведоха под въртящите се перки. Вятърът беше силен дори след като стигнаха до края на хеликоптерната площадка.