— Добре.
— Значи се разбрахме – каза Корди. – Сега аз имам предложение.
Те се обърнаха към нея.
— Ако е като в онези тъпи филми, които моите момчета гледаха, ако се разделим и тръгнем в различни посоки, чудовищата или гаднярът с маската ще ни лови един по един. Точно на този момент от филмите винаги минавам на страната на чудовищата, защото са по-умни от добрите момчета. Схващате ли ми мисълта?
— Съгласен съм – каза Пол. – Това ще е много хаотична нощ. Не бива да се разделяме.
— Или може да си тръгнем – каза Корди. – Може да изминем по шосето петдесет километра до „Мауна Кеа“ или „Кона Вилидж“, или „Мауна Лани“, и да гледаме НВО, докато изгрее слънцето.
— Не – отвърна Елинор. – Майк каза, че вероятно ще евакуират този курорт на сутринта. Ако го направят, преди да сме се върнали, няма да можем да стигнем до Подземния свят.
— О, ужас, няма да го понеса – каза Корди.
Елинор се вгледа в нея.
— Ти прочете дневника на Кидър. Знаеш колко е важно.
— Да, добре. Но няма да се разделяме. Предлагам да изтичаме по западното стълбище, да влезем в моя апартамент, да запалим фенерите, да заключим вратите и прозорците и да играем покер до зори.
— Съгласна съм – каза Елинор. – Но първо трябва да се върна в моето бунгало.
Сега Корди я погледна изумена.
— Защо?
— Оставих дневника на Кидър там.
Корди потупа по волана.
— Мамка му. Добре, ще отидем сега. И ще го направим заедно. После се връщаме тук.
Другите кимнаха и тя мина покрай входа на Голямото хале, после по алеята към южния край на курорта и накрая по градинската пътека. Джипът зае цялата алея, но Корди караше с петдесет километра в час, когато зави покрай Корабокрушенския бар, и ускори към района с бунгалата. Фаровете озаряваха гъстата растителност. Започваше да вали.
Спряха пред халето на Елинор и Корди каза:
— Пол, ти се качи зад волана. Може да се наложи да потеглим бързо. – Слезе, извади револвера и фенерчето от чантата си.
— Корди, няма нужда да…
— Млъкни, Нел – каза тя. Освети стълбите и верандата. – Дори фенерите не са запалени тази нощ. Хайде. Отвори вратата и се отдръпни. Аз ще осветя с фенерчето.
Направиха го. Елинор се почувства някак мелодраматично, сякаш бяха гледали твърде много криминални сериали, но Корди имаше съвсем сериозен вид, когато изрита вратата и освети с фенерчето бунгалото, вдигнала револвера.
То беше празно и точно каквото Елинор го беше оставила, само дето леглото беше оправено. Тя взе дневника на Кидър, напъха тоалетния си несесер и разни други вещи в чантата си, закопча я и излязоха след минута.
Пол беше обърнал джипа. Корди скочи отзад и остави Елинор да се качи отпред. Джипът ускори по тясната алея към Голямото хале.
Точно преди Корабокрушенския бар на алеята беше паднало дърво.
— Мамка му – изпъшка Пол.
— Заобиколи го – каза Корди. – Включи на четири по четири и мини през храстите.
Пол поклати глава.
— Не, твърде гъсти са. Има твърде много камъни и тръби. Трябва да намерим друг път.
— Плажът – каза Елинор. Той беше само на двайсетина метра вляво от тях. Ако се върнеха малко назад, можеха да поемат по алеята покрай малкия басейн до плажа и оттам да продължат към Голямото хале.
Пол кимна и включи на задна. Дървото щеше да се стовари върху Корди, ако не беше натиснал бързо спирачките. И все пак Корди излетя от джипа към разлюлените листа на падналата палма.
— Корди! – извика Елинор и почти изскочи от седалката си.
— Мамка му! – изпъшка отново Пол. Нещо в гласа му я накара да се обърне.
На светлината на фаровете, ясно видими въпреки проливния дъжд, който бе ограничил видимостта до десетина метра, стояха огромно черно куче, разкривен човек акула, нещо с форма на влечуго и съставено от валмата на мъгла и глиган с размерите на малка кола. Глиганът и кучето се хилеха с блестящите си зъби. Човекът акула се извърна така, че да се видят острите зъби на гърбицата му. Създанието от мъгла показваше рептилската си усмивка. И други същества се движеха и шумяха в храстите.
Двигателят на джипа угасна. Пол отпусна ръце на волана, устата му бе зяпнала от смайване.
Елинор се опита да мине на задната седалка, за да види дали Корди е ранена, но преди да стигне дотам, силни ръце я издърпаха от джипа.
— Аз не мога да те докосвам, жено – каза глиганът с плавен басов глас. – Но другите могат. – Пана-ева се вихреше около нея, формата му я поглъщаше.
Виковете, мъжки и женски, скоро се превърнаха в писъци, но Голямото хале беше на няколкостотин метра от тях и дори писъците не достигаха дотам заради воя на бурята и групата, която свиреше в апартамента на Байрон Тръмбо.