≈ 21 ≈
Звездите горяха.
Жегата се надигаше.
Земята се надигаше в острови.
Вълните се надигаха като планини.
Пеле се разлива.
Пелени от дъжд се сипят от небето.
Земята се разтърсва.
Икува, дъждовният месец, отеква от гръмотевици.
Напев при раждането на
Вела-ахи-лани-нуи, първия човек
18 юни 1866 г.,
е безименно село на брега на Кона
Още щом осъзнах тишината, която известяваше събуждането на огромното прасе, земята започна да се тресе и аз паднах. Камъни се сипеха, сталактити се трошаха, призраците около мен се завихриха като фосфоресциращ планктон, разровен от краката на плувец.
В тази секунда бях сигурна, че съм обречена, осъдена да умра гола и сама в Царството на призраците, но след миг въжето от иеие се плъзна надолу с вече готова примка. Земята отново се разтресе и аз пак паднах, но отворът горе още зееше и бързо нахлузих примката на кръста си, после увих въжето около китката си, както ми бе показал господин Клемънс. След миг вече се издигах към светлината, а босите ми крака се удряха в грубата стена на пещерата, докато ритах и се опитвах да се оттласна. Призраците на хаоле се надигнаха с мен, въртяха се и се увиваха като облак от мушици към слънчевата светлина. В тунела изкънтя рев, но не знаех дали е тътен от земетресението, или ръмженето на будния и разярен бог прасе.
Всички мисли за приличие излетяха от главата ми, докато драпах и пълзях към ръба на отвора, гълтах влажния въздух, заслепена от светлината. Земята продължи да се тресе, усещаше се вонята на сяра, небето беше обагрено в оранжево-червено, духовете на мъртвите мисионери излетяха към светлината около мен и се разпръснаха като мъгла на силен вятър, но в момента аз бях изцяло съсредоточена върху привидението пред мен.
Признавам, че започнах да се смея и не можех да спра. Все още гола като Ева, коленичила във вид, който никоя християнка не би си позволила и за минута дори насаме, аз не можех да помръдна, защото се разтърсвах от смях.
— Какво? – попита господин Клемънс, който пусна въжето от лиана, но още стискаше под мишница кокосовия орех. – Трябваха ми за по-добра опора, докато ви изтеглях, госпожице Стюарт – каза журналистът, изчервен повече от всякога.
Опитах да спра да се смея. Но ми отне няколко минути, докато земята се тресеше около нас, а вулканът изригваше лавата си зад мен. Образът на господин Клемънс, който усилено дърпа въжето, стиснал здраво под мишница кокосовия орех с духа на нашия мисионер, съвсем гол, само по високите ботуши, които бе успял да обуе, и силно изчервен… е, вероятно разбирате моя истеричен пристъп.
Господин Клемънс сложи пред себе си кокосовия орех като смокиново листо.
— Ако сте приключили – рече той доста сприхаво, – предлагам да се облечем и да напуснем това място. Изглежда, Госпожа Пеле е започнала работа днес.
При тези думи се обърнах и погледнах над големия амфитеатър от изстинала лава. Пламъци изригваха от пукнатини на по-малко от километър нагоре по склона на планината. Лава се издигаше във въздуха, огромни облаци от серни газове се носеха над скалите. Каменните тераси, които преди час бяха само остатъци от древни потоци лава, сега се бяха превърнали в огнени потоци, които се стичаха и капеха пред очите ми. Лавата щеше да стигне до нас само след минути – ако вече не беше стигнала – по подземната тръба, от която тъкмо бяхме излезли. Гледката беше отрезвяваща.
Облякохме се за по-малко от минута, макар че трябва да призная, че корсетът ми остана незавързан. Усещах се странно облечена, сякаш за краткия период на райска невинност с господин Клемънс бяхме събудили някакви първични спомени за първите дни в Райската градина. Но бях доволна от дебелата пола за езда, когато се качих на седлото. Конете бяха ужасени от шума, трусовете и вонята, но господин Клемънс ги беше вързал много умело и те не бяха успели да избягат въпреки паниката, която виждах в очите им. Пришпорихме ги и поехме на североизток. Зад нас лавата течеше като пролетен поток, възпламеняваше малкото храсти и треви, които растяха по старото поле от пахоехое. На връщане не ни водеше блуждаеща светлина, но господин Клемънс бе внимавал откъде минаваме и макар и изтощени, конете се изкачиха високо по склона, подтиквани по-скоро от вулканичния катаклизъм зад нас, отколкото от шпорите. Господин Клемънс стискаше здраво запушения кокосов орех на седлото си.