— Няма да изгубя преподобния Хеймарк, след като преживяхме всичко това – каза той по едно време. – Кокосовият орех може да се изтърколи в някоя горичка с кокосови палми и след като най-сетне го открием сред останалите и изминем целия път обратно до селото, да се окаже, че сме откарали там някой местен търговец на коне например.
— Не е смешно, господин Клемънс – казах аз, макар че по някаква причина, вероятно заради пълното изтощение, наистина ми се струваше малко смешно.
Продължихме да яздим в утрото. На няколко пъти целият остров като че ли се разтърсваше така силно, че трябваше да слезем от ужасените коне и да държим оглавниците им. Канари се търкаляха по склона и смазваха всички храсти и малки дървета охиа по пътя си, а зад нас облаците от пепел и дим закриваха слънцето. При едно такова спиране, за да удържим изплашените коне, господин Клемънс посочи надолу към брега. Отначало не успях да различа нищо сред дима, но после видях причината за тревогата му: на километри навътре в океана към сушата се носеше гигантска вълна. Вече бяхме високо над морското равнище и нямаше от какво да се страхуваме, но видът на тази огромна вълна – мисля, че японците я наричат цунами – ме остави без дъх.
От високото ние видяхме как огромната извивка от зелена вода залива скалите далече долу и продължава неотклонно през горите и крайбрежните палми, прекършва ги с лекота и плъзва навътре. От това разстояние вълната изглеждаше безобидна, просто по-голяма вълна сред многото, дошли преди нея, но лесно можех да си представя ужасното разрушение, което щеше да остане след нея. Помислих си за храмовете, които бях видяла, и селото, в което бяхме прекарали нощта – преди две безсънни нощи!, – и се запитах дали те лежат на пътя на тази ужасна морска стихия. Вълната измина повече от километър по купата от черна лава, която бяхме напуснали с такава бързина, и после се срещна с потока от кипяща лава и се вдигна такава пара, че признавам, цялата потреперих, сякаш аз, господин Клемънс и конете бяхме пуснати като скариди във врящ казан.
Облакът от пара не се приближи и на километър до нас, но скри най-ужасните части от сцената – опустошението при завръщането на вълната в морето, понесла огромни дървета, колиби и живи същества към морските дълбини.
Ние продължихме. След тези вълнения ни обзе пълно изтощение. Няколко пъти се усещах, че съм заспала на седлото. Ръцете и краката ми бяха издрани и насинени от катеренето и броденето гола из пещерата. Все още смърдяхме на гадното масло от кукуи, което не бяхме имали време да отмием, разбира се. Но дори това неудобство не ми пречеше да задрямвам.
В ранния следобед, вероятно на час път от селото, което търсехме, господин Клемънс спря. Отначало бях твърде сънена, за да разбера какво става – нямаше земетресения и бяхме вече далече от най-гъстите облаци дим и пепел, – но когато погледнах коня си, видях, че е извил шия надолу и пие. Бяхме стигнали до голяма рядкост в този вулканичен пейзаж – временен планински поток с чиста студена вода.
Веднага слязох да пия. Макар че успявах да погълна малко от безценната течност в шепите си, не исках да имитирам дивашкия метод на господин Клемънс, който просто легна по корем и започна да лочи като куче. Трябва да призная обаче, че ми се стори по-ефикасен.
Когато се напихме добре, а конете спяха прави до нас, аз предложих на спътника си да използваме тази благодат, за да се почистим от гадното масло. Нашият вече опитомен кореспондент се съгласи и всеки се усамоти зад голяма канара – господин Клемънс нагоре по течението, а аз надолу. Измих се, доколкото можах, без да се събличам напълно. Разбира се, ужасната миризма вече беше попила в дрехите ни от контакта с гадното масло, затова, макар да извадих чиста блуза и кюлоти от дисагите си, като цяло усилията ни отидоха напразно.
Събрахме се отново до потока, господин Клемънс държеше кокосовия орех.
— За малко да го потопя във водата, за да не лишаваме преподобния Хеймарк от възможността да се измие – каза той, но остави кокосовия орех пак на седлото си и добави: – Другата част от ума ми обаче наложи вето.
— Половината от моя ум вярва, че съм напълно полудяла – казах. Дори аз чувах, че звуча замаяна от умора.
Господин Клемънс кимна. А после направи нещо странно, пристъпи напред и сложи ръка на рамото ми. Отначало си помислих, че иска да оправи яката ми или да прибере някой кичур коса на мястото му, но той просто сложи ръка на рамото ми, наведе се напред и ме целуна.