— Чакай малко – каза Тръмбо, като се наведе към прозореца. – Говориш за нещо като огнена завеса, която сякаш се простира по склона на най-големия вулкан?
— Да – каза Хейстингс. – Сегашното изригване на Мауна Лоа следва същия сценарий като през 1975 и 1984 година – лавата започва да изригва от Моку’авеовео, близо до билото, и се разлива по разломните зони. Разликата този път е, че пукнатините по югозападната разломна зона се разшириха. Активността през 1984 година беше концентрирана в североизточната разломна зона…
— Към Хило – каза Уил Брайънт.
— Да – отвърна Хейстингс.
— Но този път изригват на югозапад – рече Тръмбо. – Към моя курорт.
— Да.
— Това означава ли, че инвестиция за шестстотин милиона – да не споменаваме за мен и за японците, които искат да го купят – ще бъде погребана под лавата през следващите няколко дни, доктор Хейстингс? – попита кротко Тръмбо.
— Крайно невероятно – каза вулканологът. – Сегашните изригвания на лава са по дължината на разлома на две хиляди метра…
— Чакай малко – каза Тръмбо и се наведе към прозореца, – на мен ми се струва, че виждам пламъци и лава почти до морето там.
— Вероятно – отвърна сухо Хейстингс. – „Огнената завеса“, както се изразихте, сега се простира на около трийсет километра…
— Двайсет мили – подсвирна Тръмбо.
— Да – каза доктор Хейстингс, – но лавата тече на юг от курорта и ще стигне до океана в относително ненаселената пустинна област Ка’у, западно от Южния нос.
— А сигурно ли е? – попита Тръмбо. Над него светна сигналът за затягане на коланите. Той не му обърна внимание.
— Нищо не е сигурно, господин Тръмбо. Но едновременни потоци лава от изток и от запад по разломната зона са малко вероятни.
— Малко вероятни, викаш – повтори Тръмбо. – Много успокояващо.
— Да – отвърна доктор Хейстингс, явно пропуснал сарказма в гласа му.
— Доктор Хейстингс – обади се Уил Брайънт, – в статията ви от миналия август и в доклада ви до нас, преди да построим курорта, не казвахте ли, че има по-голям риск от катастрофа, предизвикана от цунами, отколкото от нахлуване на лава?
— О, да – каза Хейстингс, като повиши глас с гордостта на автор, чиято творба някой е прочел. – Както обясних в доклада, бъдещият курорт „Мауна Пеле“… е, той вече не е „бъдещ“ всъщност… курортът, който построихте, е на югозападния склон на Мауна Лоа, а този склон се простира и в океана. Всъщност това е един от най-стръмните подводни склонове на планетата. Та този склон е, както ние го наричаме, „неукрепен“ и при него има тенденция към откъсване на големи блокове…
— С други думи – прекъсна го Тръмбо, – цялата шибана част от брега може просто да се сурне в Тихия океан.
— Е – отвърна бавно Хейстингс, – да. Но не това исках да кажа.
Тръмбо извъртя очи и се облегна, коженото кресло изскърца. Самолетът вече се спускаше и двигателите виеха. Дим и сажди блъскаха кръглите илюминатори.
— А какво искате да кажете, докторе? – попита Тръмбо.
— Ами… и в двата документа, които изготвих за вас, искам да кажа, че… дори едно малко пропадане и свързаната с него сеизмична дейност ще предизвикат цунами…
— Приливна вълна – каза Уил.
— Знам какво е шибано цунами – сопна се Тръмбо.
— Моля? – обади се Хейстингс.
— Нищо, докторе, приключвайте. Ще кацнем всеки момент.
— Ами то няма какво повече да кажа. През 1951 година в района, където се намира сега „Мауна Пеле“, имаше земетресение от шест цяло и пет по Рихтер. Поне хиляда случая на сеизмична активност бяха засечени, откакто започнаха изригванията преди четири дни. За щастие, активността е слаба, но налягането като че ли се натрупва…
— Мисля, че схванах, докторе – прекъсна го Тръмбо и закопча колана, когато самолетът влезе в турбуленция сред облака дим. – Ако „Мауна Пеле“ не бъде погребан под лавата, или ще се свлече в океана, или ще бъде отнесен от цунами. Много благодаря. Ще държим връзка. – Той изключи телефона. Самолетът подскочи. – Уил, защо Федералната авиационна служба не пуска самолети в такива облаци дим?
Брайънт вдигна очи от договора, който четеше.
— Защото има камъни и пепел, които могат да запушат двигателите.
Брайънт Тръмбо се ухили.
— А, сега се сети да ми кажеш – рече тихо. Зад прозореца бе почти черно. Самолетът се лашкаше и подскачаше.
Уил Брайънт изви вежда. Понякога не можеше да разбере дали шефът му се шегува.
— Е, мамка му – засмя се Тръмбо. – Вероятно ще е по-добре да се разбием. Или пък да се разбие самолетът на японците. Ако онзи загубеняк Сато не купи курорта, ще ни се иска да сме мъртви.