Глиганът изсумтя гневно, после се усмихна.
— Но мога да изям душите им.
— Не можеш да влезеш – каза жената. – Тази колиба е извън твоята власт. Аз призовах силата на Килауеа. Нямаш власт тук.
Глиганът започна да рие в земята, обзет от огромна ярост.
— Чуй ме сега – каза старицата. – Всяка стъпка трябва да е правилна, иначе ухане на твоя приятел ще бъде изгубена завинаги.
И тогава започна напевът. Започна ритуалът.
Корди се свести сред прекършените листа на палмата. Не беше объркана: знаеше точно къде се намира и точно какво се случи в мига, преди да припадне. Спомни си създанията, които блокираха пътя. Паническият опит на Пол да подкара назад, падналото дърво и как тя самата се претърколи през задницата на джипа. Това, което не знаеше, бе дали това се е случило само преди трийсет секунди, или преди три часа. Още валеше, макар и не така силно като преди да тръгнат от халето на Елинор. Това не значеше нищо – тропическите дъждове променяха нрава си за минути през последните дни.
Като се бореше с гаденето от удара по главата, Корди започна да си проправя път през плетеницата от листа и се издърпа по задната броня на джипа. Нещо малко, влажно и космато се допря в крака й и ръцете й неволно се свиха в юмруци, преди да осъзнае, че е плъх. Те живеят в проклетите палми. Сигурно поне петдесет такива твари са тичали по мен, докато съм била в безсъзнание. Кожата й изтръпна, но тя прогони тази мисъл. Беше израснала в бедност, беше живяла близо до сметището, където играеха всеки ден. По-голямата част от живота й бе минала в събиране на боклук. Мразеше плъховете, но беше свикнала с тях.
Още преди да се изправи, тя започна да опипва земята за чантата си. Дългата каишка бе преметната на рамото й, когато джипът се удари в дървото, но тя си спомни, че чантата отлетя заедно с нея. Намери я след трийсет секунди, капакът още беше затворен благодарение на парченцето велкро. Корди я отвори и извади револвера и фенерчето. С пулсираща от вероятно леко сътресение глава, тя се надигна зад джипа с протегнати ръце, в които стискаше оръжието и фенерчето.
Джипът беше празен. Тя прекрачи острите клони и тръгна към шофьорската врата. Фаровете още озаряваха дъжда, но нямаше и следа от странните създания. Нищо не помръдваше в храстите. Корди заобиколи пред джипа, като въртеше фенерчето наляво-надясно. Отпред нямаше никого. Дъждът се сипеше от листата на растенията в тъмното.
Някакъв тих звук вляво я накара да приклекне и да изравни дулото на пистолета с лъча светлина. Пак се чу – стон. Корди наклони надолу фенерчето и видя един бос мъжки крак да се подава от цветна леха. Близо до стъпалото му имаше малки табелки с надписи, които тя успяваше да прочете дори отдалече: „хибискус“, „лантана“ и „папрат Хапу’у“. Мъжът изстена отново. Тя завъртя фенерчето назад, за да се увери, че никой, човек или демон, не стои зад нея, и тръгна към човека на земята.
Беше Пол Кукали. Ризата му беше разкъсана, а панталоните раздрани на ивици от дълги нокти. Лявата страна на лицето му беше разранена и насинена, а едното око не се виждаше от лилав оток. Лявата му ръка очевидно беше счупена на две места, а от дясната липсваше един пръст. Имаше дълбоки рани по гърдите и бедрата, а десният му глезен изглеждаше странно, беше някак твърде изкривен.
— Господи! – прошепна Корди. – Добре са те подредили. – Никога не бе харесвала особено този човек и по тази причина не му се доверяваше напълно, но не искаше да го вижда в такова състояние.
Кураторът изстена отново. Корди се наведе и сложи ръка на голите му гърди. Въпреки раните дишането му беше силно и чисто, а сърцето биеше ритмично.
— Пол – прошепна тя, – къде е Нел? Къде е Елинор?
Пол Кукали изстена отново. Не беше напълно в съзнание.
Корди го потупа по рамото и се изправи. Беше минала достатъчно обучение по първа помощ, за да знае, че не бива да го мести, а трябва да намери помощ. Можеше да има травма на гръбнака или сериозни вътрешни наранявания, от които да умре, докато тя се опитва да го вдигне. Но Корди знаеше също и че на това откачено място в този откачен момент скоро няма да дойде помощ. Съществата, които бяха сторили това с Пол, можеха да го открият отново, преди тя да се върне от Голямото хале, и тогава той щеше да умре в мрака.
— Веднага се връщам – каза тя и започна да осветява алеята и цветята с фенерчето си. Имаше следи – човешки и други – и разровени лехи, но никаква следа от Нел. После внезапно фенерчето освети нещо бледо на няколкостотин метра навътре в джунглата, на двайсетина крачки вдясно от падналото дърво, което бе преградило пътя им. Клекнала, с готов за стрелба револвер, Корди тръгна под ниските клони. Дъждът се беше засилил и се спускаше по листата с барабанене, което при други обстоятелства щеше да звучи успокояващо.