А належащият проблем беше как да накара Хироши да подпише сделката. Тръмбо подозираше, че въпреки привидното неведение на японците за хаоса в „Мауна Пеле“ изчезването на Съни е само глазурата от цяла торта съмнения и подозрения. Въпреки военната им история през Втората световна съвременните японци не обичаха насилието и се пазеха от него.
От друга страна, Тръмбо знаеше, че младият Хироши се опитва да излезе от сянката на баща си, и този красив голф клуб на Големия остров на Хавай беше най-краткият път към това. Той щеше да го превърне в успешен милиардер предприемач или да погълне богатството на стареца. На Байрон Тръмбо не му пукаше кое от двете ще се случи, стига да продаде курорта и да вземе парите.
Запита се дали не трябва да включи осветлението. Беше сложил охрана при аварийните генератори и те работеха добре, но реши да пести енергия за асансьора и охранителната система на седмия етаж и да пусне лампите в заседателната зала едва когато дойде време за подписването… ако дойде. Междувременно японците като че ли нямаха нищо против ветроупорните фенери, затова реши да остави нещата така.
Музикантите си заработваха парите, Уил Брайънт се беше върнал на масата, но мъдро избягваше да среща погледа му, а Тръмбо водеше глупав разговор с Хироши, стария Мацукава и доктор Тацуро, когато Майкълс се върна. Тръмбо много мразеше да му шепнат на ухо, затова стана за малко от масата.
— Две неща – каза зачервеният охранител. – Първо, Фредриксън спря да предава.
— Искаш да кажеш, че не се обажда, както трябваше да прави?
— Не, казвам, че не предава. Пуснахме го на отворен канал, затова трябваше само да среже шума, ако стане нещо, но…
— Какво да направи? – попита подразнен Тръмбо. Много мразеше, когато хората говореха на някакъв си техен професионален или технически жаргон.
Майкълс се зачерви още повече.
— Това е стар термин от Виетнам, сър. Означава, че той е на отворен канал… и трябва само да натисне бутона за предаване, за да го чуваме. Така се свързвахме в джунглите, когато не искахме Виетконг да ни подслуш…
— Да, да – каза Тръмбо. – Спести ми спомените от войната. Значи Фредриксън трябва само да натисне бутон, но не го прави?
— Не знаем, господин Тръмбо. Не е на линия. Сякаш нещо е счупило радиото.
— Или го е изяло – каза Тръмбо.
— Моля?
— Нищо.
— Да изпратим ли още хора там, сър? – попита Майкълс. – Нещата тук са доста спокойни, можем да…
— Не, ако Фредриксън е още жив, той ще си свърши работата и ще намери начин да ни извести, ако нещо излезе от онази дупка в земята. Ако не е… е, защо да прахосваме хора. Казвай какво е второто нещо.
— Една жена иска да ви види, сър.
Тръмбо въздъхна.
— Коя? Кейтлин ли?
— Не, сър. – Майкълс продължи бързо: – Една от гостенките, госпожа Стъмпф.
Тръмбо замълча.
— От гостенките ли? Мислех, че всички са офейкали.
— Не съвсем, сър. Госпожа Стъмпф е победителка в конкурса, който…
— А, да, знам. Е, кажи й, че ще ида при нея утре по някое време след закуска.
Майкълс пристъпи от крак на крак.
— Ами, сър, тя казва, че е много важно. Каза нещо за кучето, акулата и прасето. Каза, че вие ще разберете.
Тръмбо се обърна към залата. Сервитьорите сервираха десерта – сладолед от местно манго, пай с шоколадов мус и еспресо „Кона“ – и като че ли гостите щяха да са доста заети през следващите няколко минути.
— Добре, къде е тя?
Тя беше в антрето на апартамента. Тръмбо вече бе срещал пълната дребна жена с кръгло лице, когато тя, кураторът и другата жена докладваха за кучето, захапало човешка ръка, но се изненада колко по-зле може да изглежда тя с мокра коса и мокри дрехи.
— Госпожо Стъмпф! – каза той и отвори ръце, но всъщност не прегърна мократа си гостенка. – Така се радваме, че приехте поканата ни да се присъедините към по-удобния седми етаж, докато бурята отмине! Как да направя престоя ви още по-приятен?
Госпожа Стъмпф изсумтя.
— Разкарай охранителя.
Майкълс настръхна, но Тръмбо се усмихна отново.
— Не се тревожете, госпожо Стъмпф, моят помощник е наш доверен колега. Можете да кажете всичко пред него.
— Кажи му да се разкара – рече дребната жена.
Тръмбо примигна, но усмивката му помръкна съвсем лекичко.
— Разкарай се – каза той на Майкълс. Охранителят също примигна, но изчезна през вратата към мецанина, където чакаха другите от охраната.
— Е, какво било там за акулите и прасетата? – попита Тръмбо.
Корди Стъмпф изсумтя отново.
— Байрон, скъпи, имаш два проблема. Първият е, че хотелът ти е нападнат от митични зверове в момента. Преди да паркирам джипа си в празното лоби, видях диви прасета да ровят из градините, а онова куче с човешките зъби е на втория етаж.