— Паркирала си джипа си в лобито? – попита Тръмбо. Овладя се и продължи: – Няма за какво да се притеснявате, госпожо Стъмпф. Признавам, че нещата станаха малко… ами… необичайни през последните два дни, но утре всичко ще се нормализира. Ще изпратя мой помощник да се погрижи да стигнете безопасно до апартамента си. – Той сложи ръце на гърба й, като усети мократа блуза и солидните мускули под нея, и я поведе към вратата. Тя не се съпротивляваше.
— Ама аз казах, че проблемите ти са два.
Тръмбо устоя на порива да въздъхне.
— Да?
Корди Стъмпф спря, обърна се леко, посегна към евтината си чанта и извади револвер с дълго дуло, което заби в ребрата на Байрон Тръмбо.
— Това ти е вторият проблем – каза тя тихо и свали предпазителя.
Тръмбо гледаше проблема, без да помръдне.
— Добре – каза накрая. – Как да го разрешим?
Корди кимна към вратата.
— Ще излезем, ще слезем долу. Ти ще дойдеш с мен. И ще си държиш устата затворена. Няма да викаш лакеите си. Ако направиш и най-малкия знак или ме издразниш, ще те гръмна.
— Ти осъзнаваш ли, че това е адски откачено? – попита Байрон Тръмбо.
— Да – рече Корди и го мушна по-силно с дулото в ребрата. – Погледни ме.
Тръмбо се вгледа в малките бледи очи. По-рано този ден бе видял пистолет в ръцете на собствената си вбесена жена, но той познаваше границите на нейната лудост. Онова, което блестеше в очите на тази жена обаче, му се стори безгранично.
— Добре – рече той. – Няма да създавам проблеми. Ще излезем през тази врата. Само вдигни предпазителя, ставали?
— Ще го вдигна, когато стигнем там, където отиваме – каза Корди. Гласът й беше изморен и равен, но твърд. – Или след като натисна спусъка.
Тръмбо усети как изтръпва при тези думи, но се обърна и мина през апартамента, по вътрешния коридор, за да избегне банкета в голямата зала. Корди отдръпна револвера от гърба му, но само за да го сложи в чантата си. Тръмбо усещаше студеното дуло през сламата.
Излязоха през вратата към терасата. Тръмбо кимна на охранителите си на външната врата и на тези при асансьора.
— Искате ли да дойдем с вас, господин Ти? – попита един огромен здравеняк до асансьора.
Тръмбо поклати глава и влезе в кабината с дребната жена. Сламената чанта си остана залепена за ребрата му.
— Кой етаж? – попита той.
— Шести.
Тръмбо се изненада. Беше очаквал да слязат в лобито. На шестия етаж влязоха в апартамента на госпожа Стъмпф.
— Пол Кукали беше тежко ранен – каза жената с акцента си от Средния запад. – Оставих го при двама от твоите охранители, които да го заведат при лекаря на седмия етаж.
— Доктор Скамахорн – каза автоматично Тръмбо. – Той премести лечебницата там…
— Да – прекъсна го Корди, отключи вратата на апартамента си и му направи знак да влезе. После освети с фенерчето стаите, преди да отвори спалнята. На ръчно изработената хавайска покривка на леглото лежеше жена.
— Господи – каза Тръмбо и докосна студената й китка. Това беше другата жена, която дойде да докладват за кучето – доктор Пери. Кожата й беше така студена, че Тръмбо си помисли, че е мъртва от часове, вероятно се беше удавила в морето. – Какво е станало? – попита той и си помисли: Проклетото прасе. Сигурно е проклетото прасе.
— Беше прасето – каза уморено Корди, сякаш прочела мислите му. – Но прасето не може да я нарани лично заради заповедта на Пеле от 1866 година, затова насъска срещу нея Пана-ева.
Тръмбо погледна дребната жена, сякаш му говореше на суахили.
— Няма значение – рече Корди и го изведе от стаята. – Исках само да я проверя. Мисля, че ще е добре тук. Онези създания няма да предположат, че съм се върнала в стаята си. Всъщност не мисля, че изобщо им пука за мен.
— Създания? – попита Тръмбо. Беше подразнен и вбесен, че тази дебела домакиня го развежда насам-натам под дулото на пистолет, когато трябваше да е горе и да приключва сделката със Сато, но това развитие на ситуацията беше просто абсурдната черешка на тортата от безумия, която ядеше през последните няколко дни, та даже й се наслади по някакъв откачен начин.
— Няма значение – каза Корди Стъмпф. В тъмния мецанин тя заключи вратата и се ослуша за миг. Тръмбо също се ослуша, като ясно усещаше дулото в ребрата си. Чуваше се някакво топуркане от долните етажи и дори ниско ръмжене.
Тя го поведе към стълбището.
— Стъпвай тихо – прошепна му. Тръмбо го направи, кецовете му бяха почти безшумни.
Този път спряха на първия етаж и тръгнаха през тъмното лоби към ресторанта. Беше заключен.
— Дано имаш ключ – прошепна Корди. Нещо помръдна в храстите зад коленичилите статуи на будисти в другия край на фоайето.