Тръмбо си помисли да отрече, че има ключове, но шумът в храстите го накара да размисли. Отключи вратата, заключи я след тях и Корди огледа дългото помещение с фенерчето си. Но нито за миг не отклоняваше вниманието си дотолкова, че Тръмбо да посегне към пистолета. Ще почакам.
— Това ли е кухнята? – прошепна тя, като освети една врата.
— Да.
Посочи му да върви натам и влязоха през летящата врата в кухнята. Плотовете и шкафовете от стомана блеснаха на лъча от фенерчето.
— Килерът – прошепна тя. Тръмбо я поведе натам, като се чудеше що за странна булимичка е, щом смята да се тъпче до смърт, докато го държи на прицел. Е, не му пукаше, стига да не отнемеше много време, за да може да се върне при Сато.
В килера Корди се опита да включи осветлението, но още нямаше електричество.
— Търсиш ли нещо? Мога ли да ти помогна? – попита Тръмбо, като огледа редиците консерви и други деликатеси, подобаващи на един петзвезден ресторант. Арсеник? – помисли си. – Натрошено стъкло?
Корди се поколеба само за миг.
— Паста от аншоа – каза тя и освети долния рафт.
Тръмбо примигна, но послушно взе една тъмна тубичка с паста, когато тя го побутна с оръжието.
— Най-добре вземи две туби – каза му. – И онази там дългата с чесновата паста… да, същата.
Тръмбо взе тежката промишлена туба с чеснова паста. Имаше чувството, че е мъж под чехъл в супермаркет.
— Какво пише на онова малкото бурканче? – попита тя.
Тръмбо се наведе и прочете на светлината на фенерчето.
— Мармит. Това е паста, с която някои британски гости обичат да си мажат препечените филийки на закуска и…
— Знам какво е – рече тя. – Ядох веднъж в Лондон. Това е една черна гадост, която мирише така, сякаш в буркана е пропълзяла и умряла мишка. Ама преди година-две. И вкусът е още по-ужасен. Най-добре вземи два буркана.
Какъвто и сандвич да смята да прави – помисли си той, – аз няма да го ям.
— Сирене – каза Корди, когато минаха към хладилника.
— Виж какво – рече Тръмбо, докато стояха пред рафтовете с десертни сирена. – Ако си гладна, върни се горе с мен и ще можеш да хапнеш на банкета…
— Млъквай – каза Корди. И направи знак с оръжието. – Вземи малко от тоя лимбургер. И от онова синьото.
— Ще ми трябва нож, за да го срежа – каза Тръмбо и се обърна към кухнята.
— Много сладко – рече Корди и му даде знак да стои мирен. – Счупи го с ръце. Или най-добре вземи цялата пита лимбургер.
— Тя тежи сигурно пет килограма – каза Тръмбо, докато почти жонглираше с тубите с аншоа и чесън, опитвайки да свали смърдящата пита сирене от рафта.
— Ти си силен човек – каза Корди. Отвори му вратата, с все така прицелен револвер и прекосиха отново тъмния ресторант.
Спря до вратата и я открехна леко.
— Сега накъде? – прошепна Тръмбо, но си мислеше: Ако се приближи още малко, мога да я халосам по главата с шибаното сирене. Голямата пита лимбургер вонеше така, че направо му се гадеше.
Корди се ослушваше за някакъв шум от втория етаж на мецанина.
— Ще тръгнем по стълбите. Охранителите ще дойдат да проверят какво става, ако се качим на асансьора.
Тя понечи да излезе, но спря.
— О, мамка му!
— Какво? – попита Тръмбо, крепеше с брадичка тубата с чеснова паста върху сиренето. От миризмата направо му сълзяха очите. – Да не забрави хляба?
Корди поклати глава.
— Нямам кокосов орех.
— Жалко – промърмори Тръмбо. – Пикник ли ще си правим? – Тя не му обърна внимание.
— Къде е избата с вино? Такова шикозно място трябва да има изба с вино.
Тръмбо кимна към една врата до кухнята.
Избата с вино беше издълбана в скалата зад кухнята и макар че я охлаждаха изкуствено, бе запазила ниските си температури след спирането на електричеството. Корди тръгна покрай рафтовете, осветяваше тапите и етикетите.
— Кое е най-хубавото ти вино?
Тръмбо сви рамене.
— Нямам представа. – Вгледа се в рафтовете със скъпи вина, които тя осветяваше. – Това „Латиф Ротшилд“ от четирийсет и осма струва повече пари, отколкото някога ще видиш.
— Е, добре – рече Корди Стъмпф, взе безценната бутилка от мястото й, после бръкна в чантата си, извади джобно ножче, отвори тирбушона и каза: – Ти стой там. – И докато Тръмбо стоеше на десетина крачки от нея и кипеше от гняв, тя стисна бутилката между краката си, отпуши я с една ръка, защото с другата държеше револвера, насочен към него.
— Ей – каза милиардерът. – Тези бутилка струва…
— Млъкни. – Корди извади тапата и я помириса, кимна като сомелиер и отпи. После изля цялото вино на пода.