— Господи! – извика Тръмбо. Отново беше разярен. Понечи да остави сиренето на земята, но фенерчето и револверът се насочиха към него.
— Какво? Да не искаше да го опиташ? – попита Корди и запуши бутилката с тапата.
— Ще те вкарам в лудницата до края на нещастния ти шибан живот – каза Байрон Тръмбо с тона, който пазеше за сериозни преговори.
Корди кимна.
— Ще е хубаво да си почина, Байрон, старче. Вземи сега сиренето. – Тя започна да си подсвирква „Исус е наш приятел“, докато Тръмбо отново вдигаше товара си.
— Момент – рече Корди. – Пол Кукали каза, че някои от хората ти са изчезнали. Може би искаш и ти да вземеш една бутилка.
— За какво говориш, мамка му? – попита Тръмбо.
— За духовете. Така ще ги пренесеш. Тази бутилка е за моя. Ако и ти искаш да пренесеш някой дух, трябва да си вземеш бутилка.
— Да пренеса дух – повтори Тръмбо. – Това е най-тъпото нещо, което… – И замълча. – Да. Може да ми потрябва бутилка.
— Само една? – попита Корди и прокара лъча по рафтовете.
— Да. Ръцете ми са заети. Ще свалиш ли една?
— Разбира се – каза Корди и посегна към една бутилка, без да спира да се прицелва в него.
— Не от най-скъпото де – сопна се Тръмбо. – Дай от това евтиното „Гало“.
Корди сви рамене, свали една бутилка „Гало“ и я сложи под брадичката му, при тубите с чеснова паста и паста от аншоа.
— Да вървим – рече тя.
Тръгнаха по стълбите към подземното ниво.
— Не натам – каза Тръмбо. – Там няма нищо, само…
— Катакомбите – довърши вместо него Корди. – Да, реших, че ще е по-лесно да минем оттам, отколкото да вървим два километра в бурята. Сигурно всички проходи на лавата са свързани и твоите хора са били сдъвкани от нещо, което броди из тях.
— Какви ги приказваш? – попита Тръмбо.
— Върви – рече Корди и му кимна към черния коридор.
— Мамка му, няма да сляза долу – каза Тръмбо и се отдръпна в ъгъла.
— Ще слезеш – рече Корди Стъмпф и вдигна револвера.
Тръмбо се взираше в нея.
— Ще се наложи да ме застреляш. Няма начин да сляза там…
Изстрелът беше ужасно силен в отекващата изба. Куршумът одраска ухото му, отнесе малко парченце от него и рикошира в стената на бетонния тунел. Шумът и миризмата на кордит като че ли изпълниха целия свят.
Тръмбо изпусна тубите, сирената, буркана с мармит и бутилката и трескаво вдигна една ръка пред себе си, докато с другата опипваше ухото си.
— Не стреляй, не стреляй, не стреляй…
— Не си наранен – каза Корди. – Засега. Мисля, че мога да те гръмна на две-три меки места и още ще можеш да функционираш за известно време. Сега вдигай нещата.
Тръмбо побърза да събере храната.
— Добре е за твоя приятел призрак, че бутилката не се счупи – каза Корди, като му светеше с фенерчето.
Тръмбо изсумтя.
— Да вървим – каза тя и го подкара по тъмния тунел. – Ще стане и по-весело.
Тръмбо промърмори нещо на смрадливото сирене.
— Какво? – попита Корди. – Не чух добре.
— Казах, че не виждам как.
Зад сиянието на фенерчето гласът й прозвуча тихо:
— Когато стигнем до мястото, където започва пещерата, ще се съблечем голи и ще се намажем с тези гадости.
≈ 22 ≈
Не е нужно голямо въображение,
за да видиш тези полета от лава,
населени със странни създания,
като допотопните чудовища,
които създадохме за нашия Кристален дворец.
Като че ли тук пълзят всякакви твари:
огромни гущери и страховити многоръки сепии.
Госпожица К. Ф. Гордън-Къминг,
„Огнени фонтани“, 1883 г.
18 юни 1866 г.,
в безименно село на брега Кона
Бях коленичила до тялото на преподобния Хеймарк, а старицата седеше срещу мен. Господин Клемънс гледаше. Богът прасе и други неописуеми създания вилнееха разгневени из селото, но не можеха да влязат в колибата заради заповедта на Пеле.
Старицата ми подаде кокосовия орех, в който беше ухане на нашия приятел.
— Трябва да си строга – каза ми тя. – Духът няма да иска да се върне в тялото си. Свикнал е със свободата си и няма да иска да е отново в клетка. Трябва да го удариш, за да се подчини.
— Да го ударя – повторих аз.
— Да го удариш – каза старицата. – После трябва да го вкараш в тялото и да го задържиш там, докато тялото се стопли. Ако избяга, докато се опитваш да направиш това… – Тя посочи към отворената врата. – Ще бъде изяден от Камапуа’а или Пана-ева и никога няма да го видите отново. Сега моята лава изпълва Подземния свят. След малко враговете ми ще трябва да напуснат това място. Но призраците също ще бъдат затворени там.