Уил Брайънт си замълча.
— Хората са странно нещо, нали, Уил?
— Какво имате предвид?
Тръмбо кимна към черния облак, през който летяха.
— Хиляди хора плащат сума ти пари, за да видят такова изригване… Излагат се на риск от цунами и да бъдат изпепелени от лавата, за да се насладят на шоуто… Но заради някакъв си пършив убиец и само шестима изчезнали не искат да отсядат при нас. Странно, нали?
— Деветима.
— Какво? – каза Тръмбо, като се обърна към него.
— Деветима изчезнали. Не забравяйте и тримата от вчера.
Тръмбо изсумтя и се обърна отново към чернилката, която фучеше покрай тях. Сякаш деца хвърляха камъчета по фюзелажа.
Самолетът продължи да се спуска.
≈ 5 ≈
На мъжа едно, на жената друго,
мъжът се ражда в черен мрак,
жената се ражда за път през мрака.
От Кумулипо, хавайско песнопение за
Сътворението, съчинено около 1700 г.
Елинор отмести опростената карта от агенцията за коли под наем и извади своята карта на острова върху плота.
— Та какво казвахте? Как мога да стигна дотам?
Слабата руса жена зад гишето поклати глава.
— Не, не, точно сега не можете да пътувате на юг. Потоци от лава и пепел са отрязали шосе единайсет. – Жената заби кокалест пръст върху единствената черна линия, която обикаляше южния край на острова. – Ето тук, близо до Вулканичния национален парк.
— Това е на колко…? – попита Елинор. – На шейсет и пет километра оттук?
— Да – отвърна жената, като избърса потта под бретона си. – Но шосе деветнайсет е отворено.
— Северният път – каза Елинор. – Нагоре по крайбрежието, през Уаймеа или Камуела… как точно се казва? Виждала съм го по два начина.
Жената сви рамене.
— Ами пощенската служба там се нарича „Камуела“. Но ние му казваме Уаймеа.
— През планините към Уаймеа – продължи Елинор, като проследяваше с пръст по картата, – надолу към Кохала Коуст и после на юг към Кона…
— Там шосе деветнайсет се слива с шосе единайсет – каза жената. Дъвката й миришеше на изветряла мента.
— А после на юг към „Мауна Пеле“ – довърши Елинор. – Около двеста километра?
Жената зад гишето пак сви рамене.
— Някъде там. Сигурна ли сте, че искате да шофирате? Вече се мръква. Много от другите гости за Кона бяха настанени в хотели тук, в Хило, докато от курортите не изпратят микробуси на сутринта.
Елинор потърка брадичката си.
— Да, от „Юнайтед“ ми предложиха, но предпочитам да стигна тази нощ.
— Вече е почти тъмно – повтори жената с тон, който даваше да се разбере, че всъщност не я засяга особено дали хаоле ще броди из Големия остров в мрака.
— Ами този път? – попита Елинор и посочи една извита черна линия, която излизаше от Хило и минаваше през северната част на острова. – „Садъл Роуд“?
Русата жена поклати категорично глава и кичурите й заподскачаха.
— А, не, не може по него.
— Защо? – Елинор се облегна на плота. Будките на фирмата за коли под наем бяха на открито, точно срещу главния терминал. Въздухът бе влажен, с дъх на море и напоен с хиляди цветни аромати. Макар че бе идвала много пъти в тропиците, Елинор винаги се изненадваше от приятния шок от жегата, влагата и уханията, които я връхлитаха още щом слезеше от самолета или излезете от терминала. Терминалът в Хило беше доста малък и достатъчно открит, за да могат миризмите и звуците на Хавай да я обгърнат още щом слезе от самолета. Само беше минавала през Хавай на път за някое по-отдалечено или по-екзотично кътче през трийсетте си години на пътешествия, затова сега бе шокирана колко поамериканчено е всичко.
— И защо да не тръгна по „Садъл Роуд“? – повтори тя. – Изглежда по-пряко, отколкото по шосе деветнайсет на север.
Жената още клатеше глава.
— Не може. Това е против правилата ни за отдаване на коли под наем. – Тя посочи формулярите, които Елинор току-що беше попълнила.
— Защо, не е ли асфалтиран?
— Е… нещо такова… но не можете да шофирате по него. Твърде неравно е. Твърде отдалечено. Без никакви бензиностанции. Няма дори къщи. Ако закъсате там, няма да можем да ви намерим.
Елинор се усмихна.
— Но аз наех джип. За седемдесет долара на ден. Да не искате да кажете, че вашият джип ще се развали?
Жената скръсти ръце.
— Не можете да тръгнете по „Садъл Роуд“. Няма го дори на картата, която ви дадох.
— Забелязах – каза Елинор.