— Ще нарушите договора.
— Разбрах – каза Елинор.
— Този път не е разрешен за превозни средства.
— Вярвам ви – рече Елинор. Докосна договора и посочи притъмняващото небе. – Може ли да ми дадете ключовете за джипа? Вече се стъмва.
Отне й почти половин час, за да открие из покрайнините на Хило началото на „Садъл Роуд“. Когато мина покрай последните къщи и палмови дървета сред планинските храсталаци, не спираше да поглежда в огледалото стената от облаци, която настъпваше от изток. Само на километър и половина от брега валеше проливно и дъждът се носеше към нея.
След като взе ключовете, цели петнайсет минути се опитва да отвори джипа. Той беше нов „Ранглър“ на по-малко от петдесет километра, ако се съдеше по километража, с автоматични скорости, макар че беше готова да плати отгоре, за да й дадат с ръчни. Но нямаше никакво платнище нито отзад, нито под седалката. Тя беше наемала джипове на четири континента и дори най-очуканите стари роувъри или тойоти имаха някакво платнище за дъжд, с което да покриеш кабината.
— О, имате предвид горнище? – каза русата жена, когато Елинор се върна и изчака един клиент да приключи на гишето.
— Както и да го наричате. Обикновено се връзва или се закрепва с велкро.
Жената кимна, явно отегчена.
— Вече не го включваме. Не и при новите коли. Вадим ги и ги държим на склад.
Елинор опита стария номер с броенето до десет, на гръцки. Понякога вършеше работа при срещите с идиоти.
— Защо го правите? – попита накрая. Гласът й притежаваше кротост, която безотказно караше студентите й да започнат да шават смутено.
Жената си дъвчеше дъвката.
— Ами хората постоянно ги губят. Или губят малките връзчици.
Елинор се усмихна и се наведе напред.
— В Хило ли живеете, госпожице?
Балонът на дъвката се спука и мляскането започна отново.
— Аха.
— Знаете ли колко дъжд пада в тази част на острова? Колко сантиметра годишно?
Жената сви рамене.
— Аз не живея тук – рече Елинор, – но мога да ви кажа колко е годишното количество на валежите. Повече от триста и осемдесет сантиметра. Годишно. Понякога стига до петстотин в долината. – Наведе се още повече. – А сега или ще ми дадете някакво покривало за джипа, или ще трябва да карам това чудо по ей тия стълби, да го паркирам на тротоара и да изчакам репортерите да дойдат, за да си поговоря дистанционно с президента на вашата компания.
„Горнището“ пърхаше на вятъра, който вече се превръщаше в буря, докато Елинор караше по „Уайануенуе Авеню“ покрай Рейнбоу Фолс и зави на запад по „Садъл Роуд“, но все пак вярваше, че тъпото платнище ще я запази относително суха, освен ако не се наложи да кара в ураган.
Вече беше почти тъмно, когато мина по серия завои с табели за пещерите Каумана и голф игрището на Хило и навлезе в подножието на планината. Пътят се стесни, можеха да се разминат само две коли, но тя не срещаше много такива, а настилката беше добра.
Дъждът я хвана на десетина минути западно от Хило. Някой гений в „Крайслер Джип“ се беше погрижил комбинацията от право предно стъкло и пърхащо винилово платнище да насочва дъжда точно към тила й и към вътрешната страна на стъклото. Чистачките свистяха усилено от външната му страна, но Елинор трябваше да рови из чантата си за салфетки, за да го бърше отвътре. След минути задната част на джипа започна да се пълни с вода, затова тя хвърли багажа си на съседната седалка, за да ги опази сухи. На запад залезът беше разкошен, но ниските облаци и дъждът сгъстяваха преждевременно мрака.
Елинор зърна за последно светлините на Хило в огледалото на джипа, после превали билото и вече не се виждаше нищо друго освен двата вулкана от двете страни на тесния път и плетеницата от ниски дървета. Нямаше светлини пред нея, пътят нямаше осева линия и ефектът беше сякаш навлезе в тунел от мрак. Опита да включи радиото, но то само запращя. Тя го изключи и започна да си тананика, като се опитваше да е в синхрон със свистенето на чистачките.
Внезапно пътят навлезе в по-широка част от долината между двата вулкана – Мауна Кеа отдясно, Мауна Лоа отляво – и облаците се разделиха за миг. Тя зърна сиянието на залеза високо над ледените хълбоци на Мауна Кеа. Нещо метално, вероятно една от обсерваториите, изпращаше огледални отблясъци към тъмната долина. Но най-впечатляващо беше оранжевото сияние на изригването на Мауна Лоа вляво. Досега скрита от облаците, грамадата на вулкана вече се виждаше на светлината на пламъците, отразени от надвисналия над тях облак дим и пепел. За миг Елинор имаше усещането, че се движи по коридор в горяща къща с две тежки колони отстрани. На запад останките от залеза се смесваха със сиянието на вулканите и възпламеняваха облаците във взрив от цветове. Елинор видя двойна дъга да се носи с джипа отляво и въпреки че беше чела някъде за законите на пречупването на светлината, които не позволяват да се доближиш до дъга, все пак мина през нея.