После дъждът започна отново и залезът изчезна, отразената светлина от изригванията от страната на Мауна Лоа се превърна в смътно сияние.
Елинор започна да разбира защо хората от компанията толкова се ужасяваха някой да не тръгне по „Садъл Роуд“. Тесният път се виеше и лъкатушеше, сякаш се опитваше да изхвърли от гърба си по-боязливите превозни средства. Дърветата в долината бяха ниски и грозни, но достатъчно гъсти, за да закриват видимостта и Елинор трябваше да забавя на всеки завой, а те се нижеха в безкрайна поредица. На два пъти се размина с очукани коли и нито веднъж не видя фаровете им до последната секунда. След трийсетина километра такова изтощително шофиране тя стигна до единствената отбивка по пътя: малка стрелка сочеше към алея вдясно, която водеше към щатския парк „Мауна Кеа“ и към самия Мауна Кеа. Знаеше от картата си и от пътеводителя, че този път свършва близо до билото на вулкана, на около двайсет и пет километра оттук, на две хиляди и петстотин метра височина, но лесно можеше да завиеш по погрешка натам и да загазиш сериозно. Елинор се опита да си представи каква отдаденост е нужна на астрономите, които живееха и работеха горе, мръзнеха и едва дишаха в разредения въздух на височина четири хиляди и двеста метра, опитваха се да правят своите снимки и измервания, преди височинната болест и замайването от липсата на кислород да ги принудят да слязат долу за рехабилитация. Тя винаги бе смятала, че и академичната среда на кампуса създава подобно оглупяващо замайване, но там поне можеше да се диша.
След отбивката за Мауна Кеа пътят се влоши. Знаците, които едва се виждаха в сумрака с оранжев оттенък, обявяваха, че е забранено да се спира край пътя, и предупреждаваха, че може да има неексплодирали снаряди. На два пъти видя големи бронирани машини да напредват през храсталаците вляво. Лъчите на немощните й фарове приличаха на лъчи на фенерчета. Внезапно се наложи да скочи на спирачките и зяпна от шок, когато четири такива бронирани чудовища прекосиха пътя пред нея, а веригите им плюеха асфалта, сякаш беше кал.
После те изчезнаха и тя продължи бавно напред, като се оглеждаше наляво-надясно. Чуваше проклетите чудовища някъде в храстите, но не можеше да ги види. Появи се табела в мрака – вече ненужно предупреждение, което едва се виждаше в дъжда: „ВНИМАНИЕ: ПРЕМИНАВАТ ВОЕННИ МАШИНИ!“ Елинор предположи, че цялата долина е нещо като военна база. Надяваше се да е така; иначе излизаше, че американската армия е обявила война на Хавай.
Тя продължи напред, като бършеше предното стъкло. Гърбът й беше мокър, косата – подгизнала, а еспадрилите й бяха поели водата от локвата, която се плискаше между седалката й и педалите. Очите й се стрелкаха наляво-надясно като на пилот на изтребител, винаги готова за поредния конвой танкове, стегозаври или каквото там, по дяволите, се беше появило на пътя преди малко.
Внезапно, точно когато излезе от един остър десен завой, по който асфалтът бе така неравен, че пломбите й завибрираха, се наложи да свърне рязко, за да не удари някаква тъмносива кола, която бе наполовина в канавката и наполовина на шосето. Един човек стоеше на пътя и надничаше под задната част на колата. Елинор прехапа устна и започна да се бори с голямото кормило на джипа, който се опитваше да се устреми право към храстите отляво. Измина половин минута, докато овладее огромната кола и продължи в права линия по тясната ивица асфалт. Погледна в огледалото за обратно виждане, но колата и човекът вече бяха скрити от ниското хълмче, което току-що бе преминала.
— По дяволите – промърмори тя и спря джипа. Дъждът плющеше по тила й.
Човекът, когото бе видяла до колата, беше нисък и набит и дори не погледна към джипа. Не махаше за помощ. Но Елинор остана със спомена за безформена рокля, залепнала от дъжда за пълната фигура.
Пътят бе твърде тесен и канавките прекалено дълбоки, за да рискува обратен завой, затова даде на заден и пое към билото на хълма с надеждата, че ще види приближаващи фарове поне секунда преди сблъсъка.
Не приближиха никакви фарове. Елинор спусна джипа по склона, като бършеше очилата си от дъжда, и спря до колата в канавката. Тя беше някаква евтина икономична количка под наем. Лявата част на задницата й стърчеше във въздуха и като че ли асфалтът беше поддал под крика и колата се беше свлякла още повече в канавката. Човекът, който клечеше до нея, се изправи.